Неочаквано отвън отново се разнесе шум. Дъртият пазач ритна с крак вратата и изрева:
— Отлично! Гостът е добре нахранен и облечен, както повелява законът на шемитите. Готов е да се включи в дворцовите игри. Тръгвай!
Конан излезе от килията по-бързо, отколкото очакваше старецът, но бързането му бе безполезно, защото пазачът бързо се скри зад двама въоръжени пазачи, които бяха препречили пътя. Двамата — единият, негър от Кеш, а другият, мургав къдрав шемит — побутнаха с пиките си Конан и го поведоха по коридора, както се води бик на заколение.
Кимериецът вървеше бос, мълчалив и приведен, тъй като коридорът си оставаше нисък за северната му осанка. Щом стигна до спираловидна стълба, където ги чакаха други двама стражи, послушно се заизкачва, като се пазеше от остриетата на пиките зад гърба му.
Вървяха по коридорите на двореца в Абдарах — огромна сграда от камък и тухли. По пътя се разминаха с богато облечени слуги, които с безразличие и нетърпение им правеха път.
Варваринът се озова пред висок свод, от който се спускаше богато украсена кадифена завеса. Бутнаха го да мине и пред него за първи път се разкри разкошът на абдарахския дворец.
Мястото го очарова — представляваше огромна зала, осветена от високи прозорци, а срещу тях бяха централните врати. Отстрани се издигаше подиум, предназначен за най-високопоставените. В средата имаше празно пространство, покрито с пъстри плочки, около което бяха наредени маси с дълги пейки. На тях седяха няколко десетки шемитски придворни, а нови продължаваха да влизат през главния вход. Чуваше се глъчка, вино се лееше от златни кани, донасяни от слугите.
Зяпнал от удивление, Конан не усети как стражата го избута настрани, в тясно ниско пространство, оградено от каменен парапет. Там вече клечеше друг затворник — смугъл шемит, облечен с ярки дрехи — същите като на Конан. На оградата се подпираха двама пазачи. След като натикаха варварина зад парапета, другите двама застанаха до тесния вход, а първите се оттеглиха до свода със завесата.
Конан клекна до другаря си по съдба. Онзи не го погледна, а продължи да гледа втренчено в пространството. Въпреки мургавата си кожа бе пребледнял като платно.
Конан се опита да го заговори на шемитски.
— Голяма сбирщина, а? — Погледна към стражите, но те не бяха го чули. Другият затворник не отговори и Конан мина на стигийски: — Знаеш ли какво са ни приготвили за днес?
Отговор отново не последва. Варваринът леко побутна шемита по рамото. Мъжът се стресна и го изгледа обезумяло, но остана неподвижен. После бавно се отпусна и погледът му отново се втренчи в небитието.
Конан изсумтя и се отдръпна. Кожата на мъжа бе студена и влажна. Или го мъчеше блатна треска, или пък беше парализиран от страх. Втората възможност означаваше, че човекът знае нещо страшно, но Конан се опита сега да не мисли за това.
„Ако искат да се бия с него, няма да е толкова голямо предизвикателство за мен“, каза си той и се заслуша в глъчката.
Абдарахските придворни бяха доста бъбриви. Те се тълпяха около масите, ръкомахаха, наведени един към друг, думите им се губеха в пороя от звуци. Сановниците бяха слаби и отпуснати, за разлика от набитите и едри слуги и воини. Повечето бяха по-бледи от обикновените шемити. Дрехите им бяха пищни и ярки. Конан с изненада установи, че слугите бяха по-прилично облечени от благородниците. Докато прислужниците се потяха в ленените си ризи в тежкия следобеден задух, господарите им се изтягаха край масите почти голи. Много от жените бяха голи от ханша нагоре, други носеха като украшения само нанизи, кръстосани между гърдите им. Освен няколко брадати мъже с дълги роби в началото на залата, които явно бяха чуждестранни гости, повечето мъже показваха голи гърди и кореми над кожените си туники.
Ебнезъб, царят на Абдарах, не правеше изключение. Той седеше на позлатен стол върху подиума и показваше на компанията бледите си телеса. Конан позна лицето му от монетите и от абаносовата табла на стената над помещението за затворниците, макар че на изображението лицето на царя не бе така пълно и отпуснато. Конан разгледа барелефа, който показваше изправения мускулест Ебнезъб пред разрушена стена. Царят размахваше оръжието си над прободените или обезглавени трупове на враговете си. Конан не беше чувал за скорошни бойни успехи на Абдарах, освен те да са били в далечното минато, ако изобщо изображението отговаряше на истината.