— Хм. Наистина смел заговор. Нитокар сигурно има влиятелни приятели в двореца.
Африт горчиво се засмя.
— О, да, най-влиятелните. Хорасп — единственият, който е по-вещ в злините от нея…
Принцесата замълча. И двамата чуха леки стъпки в коридора.
— Царицата може би още ме търси — прошепна Конан и тръгна към прозореца.
— Чакай! Ако те дебнат, никой изход не е безопасен.
Африт изгаси лампата и бързо прекоси стаята. Конан се опита да проследи движенията й на бледата лунна светлина, която се процеждаше през щорите, обезпокоен да не го предаде. Но тя само разкопча роклята си на гърдите, кръста и коленете и я метна встрани, като разкри бледото си тяло. После бързо навлече през главата си ефирна памучна риза. Обърна се и му махна, добила по-ясни очертания, щом очите на Конан посвикнаха с тъмнината.
— Би било лудост да тръгнеш сега. Ако влязат, ще се престоря на заспала. Можеш да се скриеш тук. — Тя се наведе над постелята си, която се издигаше в центъра на стаята, отметна копринената покривка и тя образува нещо като прикритие, което стигаше до пода.
— Често спя така, когато е по-топло.
Конан се опита да разгадае изражението й на бледата лунна светлина. Звуците откъм коридора бяха заглъхнали.
— Ще рискуваш да ме открият тук?
Тя сви голите си крехки рамене.
— Защо да ме одумват, че съм единствената, която спи сама? — Тя се плъзна на дюшека и седна непринудено, по детски. — Пък и ми е приятно да си говорим. Аз нямам приятели тук. Всички са така оплетени в интриги, че не смея да споделям с никого.
— Това е лошо. — Конан седна на края на леглото. — Момиче като теб би трябвало да има много приятели.
— Благодаря ти… Името ти е Конан, нали?
Стори му се, че бледото й лице се изчерви, когато тя го погледна в тъмното, за да улови кимването му.
— Всички в двореца са много болни. Хорасп и царицата са ги омагьосали и затова всички придворни се избиват да им угаждат.
— Ти вярваш ли на предсказанията на Хорасп?
— Не — горчиво поклати глава Африт. — Но това е само началото. Думите му ще съсипят и други градове, освен Абдарах, като накарат хората с пот и кръв да строят ненужни гробници. Виденията и магьосническите номера нямат нищо общо със старите шемитски вярвания. Това са измишльотини за заблуда на глупаците и неуките, които помагат на пророка да постигне целите си.
— Сигурно си права — кимна Конан. — Бог ми е свидетел, че Хорасп живее доста охолно тук, като е спечелил благоволението на царя.
— Да, и влиянието му ще се засили, ако мащехата ми се качи на трона. Тя му помага да владее поданиците ни. — Африт се замисли. — И все пак си мисля, че той има по-дълбоки причини да бъде толкова краен. — Тя погледна Конан. — Той е аскет, не го е грижа за удоволствията на плътта. А пазачът му, Нефрен, е толкова студен и безчувствен… Уф! — Тя потрепери и се сви в задушната стая.
— Изобщо си в изгодна позиция. — Конан седна по-близо до нея и докосна рамото й. — Но не би трябвало да се страхуваш. Момиче с твоето положение и качества трябва да може да победи все някога Нитокар.
Принцесата хвана ръката му.
— Моля се за това, Конан. Аз съм още толкова млада и неопитна. Опитвам се да се науча как да го сторя, но не знам дали ще успея скоро. Конан, ти можеш да ми помогнеш!
— Аз? — Той усети как топлото й тяло се притисна поривисто към него, меката й коса погали рамото му. — Как бих могъл?
— Убий Нитокар заради мен! Можеш да го направиш. Ти си силен и безпощаден! — Тя вдигна лице към него и развълнувано му зашепна, а топлият й дъх още повече го смути. — Когато тя умре, ще намеря начин да излекувам баща си! Иди при нея още сега, в този час! Ще ти дам нож.
— Не, принцесо, аз не съм убиец. Нито пък глупак. — Конан поклати глава и се опита да я отблъсне. — Вече Научих за проблемите на семейството ви повече, отколкото трябва.
— Моля те, Конан! Не заради мен, заради нашия град го направи!
Те отново замълчаха, защото чуха някакъв шум в коридора. Този път шумът от стъпки бе последван от тропане по вратата.
— Принцесо! Принцесо Африт! Вътре ли сте? — Плътният, но тих мъжки глас бе последван от драскане на ключ във вратата.