Пред тях изникна нова неприятност. Няколко свещеници и стражи хукнаха да ги пресрещнат по терасата. Конан хвърли восъчната перука и се втурна, за да бъде първи в битката.
Нападателите трябваше да атакуват по един или по двама заради тясната тераса, но нямаха почти никакъв шанс, защото Конан се нахвърли върху тях като вълк на стадо. Счупи сабята на първия и го намушка, втория наръга, без дори да отбие оръжието му. Третият, въоръжен свещеник, падна с прободен крак и се търкулна от терасата, като напразно се опита да се задържи за ръба, който бе хлъзгав от собствената му кръв.
Тези, които сами скочиха от терасата, имаха по-добра съдба от другите, които се изпречиха пред свистящата сабя на Конан. Когато той се добра до входа на тунела, след него лежаха още два посечени окървавени трупа. Пред него нямаше никой и той се дръпна встрани, за да минат другите.
— Дотук се справяш добре — задъхано каза Отсгар, блъскайки Азрафел покрай кимериеца. — Това означава ли, че ще се пребориш и със задната стража?
— Да, но няма да се отделям от теб, за да не ме предадеш. Тръгвай бързо, иначе ще открият тайния път.
Останали без дъх от тичане, той и Исайаб затвориха капака и след като не видяха преследвачи, тихо изтъркаляха камъка отдолу. Без да изчакват, за да разберат дали ще открият изхода им, те се втурнаха в тъмнината на тунела. Бягството им беше рисковано, правеха го почти в полумрак, защото изпуснаха единия фенер. Конан изпита чувството, че нещо друго не е наред. Някаква неясна заплаха дебнеше невидима в ъглите. Във въздуха около тях витаеше нещо злокобно.
Докато следваше единствената трепереща някъде напред светлина на фенера, Конан за първи път тази вечер почувства страх. Той чу топуркане и драскане, които се приближаваха по тъмните тунели зад него, а когато спираше, чувстваше зад себе си напрегнатата застиналост на леопард, който се готви за скок. Той побутваше и шепнеше на другите да побързат, без да обяснява защо, докато без видима причина всички се запрепъваха, задъхани от тичане през неравния лабиринт.
Когато най-после изпълзяха под звездното небе, Конан здраво залости вратата на криптата. Имаше чувството, че се е спасил от опасност, много по-голяма от меча на който и да е враг.
Четиринадесета глава
Воят на тръбите
В дните след гибелта на царя градът бе обхванат от странно, тихо вълнение. Хората от простолюдието носеха траурни дрехи, късо подстригани коси, а лицата им бяха намазани със синя боя или бяха почернени с въглен според древните обичаи. Повечето от тях ходеха енергично, дори радостно, заети в подготовката на грандиозното погребение.
Над суматохата се извисяваха напевните гласове на свещениците и непрестанното свирене на медни рогове, които оплакваха загубата на абдарахци и празнуваха славното преселение на Негово Царско Височество във вечността. Висшето духовенство обяви всеобщи пости, макар че едва ли би могла да се намали повече и без това оскъдната храна на бедните селяни, прогонени от наводнението. Това по-скоро изостри апетита им при мисълта за пищните празненства, които следваха.
Царската гробница, която през последните месеци се бе издигнала още по-високо над градската стена, сега започна да се смалява, защото работниците разтуриха насипите и скелетата, за да остане само завършеният каменен зид. Постройката, която се появи пред очите на зяпачите, беше семпла: висок, почти квадратен свод със стръмни страни, заоблени ъгли и остър, като на пирамида, връх. Високите тесни двойни врати бяха направени от бронз — огромни челюсти, които тайнствено щяха да погълнат владетеля, напуснал този свят, и да го изпратят в другия. Те гледаха на изток, към града, и се виждаха от всички краища на западната стена. Жителите на Абдарах се успокояваха с мисълта, че в ясни дни масивната гробница ще стърчи застрашително, видима за стигийците оттатък реката, така както се извисяваха и техните гробници.
Дървените подпори бяха струпани на четири купчини до ъглите на сградата. По заповед на духовниците всяка вечер подпалваха новите отпадъци и високите им пламъци обагряха в червено потните гърбове на хората, които денонощно работеха там. През дългите задушни дни пушекът се разстилаше над града като жълт саван.
През цялото време Конан се криеше в една тайна стая в странноприемницата на Отсгар и слушаше неспирното пищене на роговете. След като изчакаха един ден и никой не се появи, останалите от бандата се осмелиха да излязат навън, без да се боят. Зафрити дори продължи вечерните си представления. От всички тях единствено Конан бе официално обявен от духовенството за предател и враг и ако напуснеше своето укритие, имаше опасност да го разпознаят.