Нитокар се изсмя и замахна с камшика към ръката на девойката. Африт рязко си пое въздух и прикри с ръка парещата следа.
— Но, принцесо, какво е това? Махай дрехите! — С див скок Нитокар хвана края на ризата й и го дръпна. Голяма част от тънката материя се съдра. Момичето пищеше и се извиваше, увиснала на веригите си. — Така! Сега се опитай да скриеш срама си! — Нитокар отново замахна с камшика и обсипа с удари голите крака и гърба на девойката. — Това заслужаваше още първия път, когато говореше на баща си против мен. И това… и това… и това!
Принцесата се мяташе наляво и надясно, но беше безпомощна пред съскането на камшика. Най-сетне ударите спряха и Африт се свлече, хлипайки, до ковчега.
— Какво зяпате? — нахвърли се Нитокар върху двойка роби, мъж и жена, които се забавиха, стреснати при вида от побоя на принцесата. Тя вдигна камшика към тях и закрещя: — Докато аз съм царица, ще се научите да бъдете и слепи, и неми!
Злобата на Нитокар не стихваше. Тя се обърна към съсипания Арамас, който за пръв път бе вдигнал очи.
— А ти? Готов ли си пак да ме умоляваш? Ето целувката ми!
Тя се наведе и го шибна с камшика през лицето. Той сведе поглед безмълвно, без дори да вдигне ръка, за да се предпази.
— Виждаш ли, дете мое? Това е вярност! — Нитокар злобно изгледа Африт. — Никоя хрътка не може да бъде по-добре обучена. Само ми дай време… Но кой е това? — Царицата се обърна към вратата, където бе застанал един от стражите. — Нямам нужда от охрана! Тук съм в безопасност!
— Така си мислиш, за мой късмет. — Натрапникът се обърна назад и кимна на някого отвън. После погледна царицата и измъкна сабята си със свистене. Беше едър мъж с големи мускули под сивата си наметка, но се движеше грациозно като рис.
— Конан! Наглият беглец! — Гласът на Нитокар стана писклив от страх и ярост. — Стражи! Стражи! Елате! Тук има заговор!
Конан само гръмко се изсмя, без да се опитва да й затвори устата. Зад него в очертанията на вратата изникнаха две глави с шлемове на дворцови стражи. Но вместо да се втурнат на помощ на царицата, те се приближиха към сандъците и масите до стената и започнаха да пъхат съкровищата в торби.
— Хайде, момчета — извика им Конан, — взимайте колкото можете. Трябва бързо да се махаме.
— Какво! Ти се осмеляваш да скверниш гробницата на царя! — Нитокар възмутено се изправи. — Ще отмъкнеш най-необходимото за величието на съпруга ми в другия свят? — Тя войнствено изгледа крадците. — Махайте се веднага и ви обещавам да изчакам малко, преди да съм повикала приближените си.
Конан пак се изсмя.
— Ако приближените ти знаят какво е най-добро за града им, ще те оставят тук. Не се съмнявам, че някои от тях вече мислят по какъв безшумен начин да се отърват от теб. — Той наблюдаваше как бандитите излизат с пълни чували и как други двама влизат с празни.
— Ти, долен мръсник! Ще те режат с нажежени ножове на градския площад за тези думи. — Царицата самодоволно разтърси украшенията си. — Аз имам подкрепата на най-видните си поданици заедно с националния герой Хорасп. — Тя кръстоса ръце така, че камшикът й увисна от едната страна. — С негова помощ ще поведа Абдарах към по-голяма слава от всякога.
— Например на война със Стигия? — присви очи Конан. — Чудя се какви планове има този интригант за царуването ти. — Той погледна Исайаб и Азрафел, които излизаха с издути торби. — Но това вече няма значение. Ти слизаш от сцената. С малко повече късмет някой по-разумен ще носи короната.