Конан го гледаше с неразбиращ ужас. Не знаеше какво точно означават брътвежите на Хорасп, но всичко това го плашеше. Африт, трепереща въпреки наметката, се притисна към рамото му, сякаш за да почерпи сили от него.
Кимериецът се вгледа в стената, където Хорасп бе почукал с юмрук. Там нещо мърдаше. Отначало помисли, че пророкът е нарисувал отново някоя руна, която да се превърне във вълшебна картина. В средата на стенописите се появи малко тъмно петно, което се уголемяваше и се гърчеше. Посипаха се парчета мазилка и от черния отвор плъзнаха пукнатини по стената, които бързо се разширяваха. Накрая средната част на стената се срина с трясък и в дъното на стаята зейна черна дупка. Това не беше зрителна измама, като картините в двореца на Ебнезъб. Там, в тъмнината, зад праха от мазилката се движеха зловещи призрачни сенки.
Пръстите на Африт се впиха в ръката на Конан. Двамата се опитаха да видят какво има зад купчината камъни. Стомахът на Конан се сви от неописуем ужас, когато различи очертанията на силуетите. Те бяха чудовищни и десетки от тях се тълпяха зад грубия праг, втренчени в него. Конан срещна лъскавите очи на една огромна хиена, чиято полуизгнила глава нелепо бе поставена върху квадратните рамене на мъж. Зад нея горяха два ярки въглена, разположени дълбоко в очните ябълки на почти оголен човешки череп с диадема. От прашните гънки на жреческа туника стърчеше проскубаната глава на свещената птица ибис, която се наведе настрани, за да погледне Конан първо с едното си око и после с другото. Някои от създанията се навеждаха, други стъпваха върху купчини камъни, за да виждат по-добре, някои носеха златни доспехи, други бяха увити в провиснали дрипи и бинтове. Всички те напомняха с нещо на истински хора, но бяха прекалено страшни. Това бяха обитателите на разровените гробници — абдарахските мъртъвци от векове насам, които се връщаха към живот, призовани от пророка си. Те бяха готови да се промъкнат в света на живите.
— Ето ги моите обитатели на мрака, жителите на бъдещето! — обяви тържествено Хорасп. Африт дишаше тежко, скрила лице зад гърба на Конан. — Не се плашете от получовешкия вид на някои от тези нещастни създания. Все още в тях личи стилът на миналите векове в долината на Стикс, когато балсаматорите обичали да съединяват човешки и животински части, имитирайки боговете си. Принцесо, моля ви да бъдете благосклонна към тях, защото и те са ваши поданици! Никой не е по-изпълнителен и по-послушен от тях. Но ви предупреждавам, че те винаги ще ми бъдат благодарни, задето запалих искрата на живот в прогнилите им гърди!
Докато пророкът се радваше, Конан се насили да разгледа по-добре създанията. Някои от тях изглеждаха забележително здрави, сухата им кожа лъщеше, а това несъмнено се дължеше на поддържащите масла, за които спомена Хорасп. Благодарение на балсамите кожите им бяха надживели окъсаните дрехи, които висяха по тях. Други бяха само кожа и кости, прегърбени и изкривени от лошото мумифициране. На трети липсваше крак или някоя друга част от тялото.
Отвратителната гледка доказваше, че съществата не бездействат. Повечето носеха мотики, длета и други инструменти, за да копаят в скалата на гробището. Това обясняваше подрънкваното, което възвестяваше пристигането на невидимите работници.
Инструментите бяха вдлъбнати и изтъпени от дълга употреба, самите им притежатели също не се бяха отървали без поражения. Много от пръстите, които стискаха спокойно стоманените дръжки, бяха буквално изтъркани до кокал.
— Както виждаш, северняко, при всичките ти кражби и заговори ти пренебрегна истинското съкровище в тези гробници — самите мъртви! — Хорасп говореше с характерния си ентусиазъм. — С помощта на неколкостотинте мъртви души, които доведох с мен от Стигия, аз успях да прокопая цялото гробище на Абдарах. Така се сдобих не само с богатството и оръжията, заровени тук, но и с обитателите му — богати и бедни, мъже, жени и деца! Нито една гробница не е недостъпна за неуморните им кирки, нито дори тази зала, която ще бъде запечатана така здраво за Вечността! Сега поданиците ми се трудят, за да освободят и последните си братя, затворени в най-отдалечените нови гробници. Самите покойници също чакат неспокойни поради заклинанията, с които съм ги омагьосал. Вече имам числено превъзходство над живите. Бих могъл да нападна веднага и да превзема този жалък град. Но преди това искам да разпространя учението си и тайните си подземни проходи във всички градове на Шем. Ще разполагам с империя, достатъчно голяма, за да заплаши Стигия и да разтрепери от страх дебелите й надути жреци.