— Отивам да я разпитам — заяви Джинар и излезе от стаята.
Зад него врявата от спора за плячката нарасна.
Седма глава
Конан отпусна юздите върху шията на коня, забави ход и отпи от меха голяма глътка вода. Застоялата, възтопла течност беше с отвратителен вкус, но той с нищо не издаде погнусата си — лицето му остана спокойно. Беше пил и по-големи гадости и то по време, когато слънцето не печеше така жестоко от безоблачното небе както сега, макар че все още беше на три педи над хоризонта. Беше завързал навитото на руло наметало зад седлото, а върху главата си беше заметнал края на туниката. Докъдето стигаше погледът му, се виждаха само голи хълмове, тук-там с по някоя огромна гола скала или полузарит заоблен каменен блок. И нито едно дърво или някаква растителност с изключение на разпръснати кичурчета жилава трева.
Откакто бе напуснал Шадизар, на два пъти пресече следите на много хора, а веднъж дори съгледа в далечината заморийската пехота да се придвижва на север. Скри се, за да не го видят. Струваше му се невъзможно Баратсис да е толкова влиятелен, че да изпратят подире му войска, но човек с професия като неговата бързо научава, че е по-добре да избягва случайните срещи с много войници. От ловната дружина на лейди Джондра нямаше и следа.
Конан запуши чучурката на меха, метна го на рамо и се зае да изследва следите, по които се движеше. Бяха от един кон без тежък товар. Може би ездачът е бил жена.
Пришпори коня в тръс — най-бързия му ход. Беше решил да си поговори с Абулетис щом се върне в Шадизар — един спокоен разговор за съобщенията, които е изпратил до търговците на коне. Приятелят на кръчмаря беше казал, че няма друг освен този скопен, изживяващ последните си дни кон. Но се пазареше така, сякаш знаеше, че едрият младеж има сериозни причини бързо да напусне Шадизар. Конан отново го пришпори, но животното не можеше да се движи по-бързо.
Откъм възвишението пред него до ушите му достигна ръмжене, което непрекъснато се засилваше. Изкачи се на върха и с един поглед обхвана разиграващата се долу сцена — десет вълка разкъсваха един кон. Без да прекъсват пиршеството, няколко чифта очи предпазливо се стрелнаха към него. На двайсетина крачки от тях, стиснала лък в ръка, лейди Джондра беше намерила несигурно убежище върху един заоблен каменен блок. Пет огромни сиви звяра чакаха в подножието на ниската скала.
Изведнъж един от вълците се спусна напред и скочи към младата жена. Тя отчаяно присви крака и размаха лъка като тояга. По средата на скока тялото на вълка се изви. Силните челюсти се сключиха над лъка и го задърпаха от ръката ѝ. Тялото ѝ се наклони напред, тя изпусна лъка и започна да се хлъзга надолу. Лейди Джондра изпищя, хвана се за камъка и увисна над зверовете. Сви краката си, но при следващия скок някой от хищниците лесно щеше да я достигне.
— Всемогъщи Кром! — промърмори Конан. Нямаше време нито за мислене, нито за съзнателни действия. Петите му се забиха в хълбоците на коня. — Всемогъщи Кром! — изрева той, а мечът му изсвистя, когато го изтегли от шагреновата ножница.
Глутницата вълци като по команда приклекнаха на задни лапи, сивите тела се свиха в очакване. Джондра го гледаше и не вярваше на очите си. Подивял от ужас, с широко отворени очи, дорестият кон високо изцвили и неочаквано препусна в галоп. Два вълка скочиха към главата му, други два се стрелнаха към краката, за да разкъсат коленните сухожилия. Предните копита размазаха една голяма глава със сива козина. Мечът на Конан просветна и разсече главата на втория вълк. Конят хвърли къч и изпочупи ребрата на третия, но четвъртият вълк заби белите си зъби в един от задните му крака. Конят изцвили, препъна се и рухна на земята.
Конан успя да скочи от седлото точно на време, за да посрещне с меча си връхлитащата сива смърт. Грамадният вълк падна разсечен на две. Зад себе си Конан чу дорестият да се изправя на крака, да цвили неистово, копитата му да удрят по зверовете. Нямаше време да погледне нито към коня, нито дори към Джондра, защото останалите вълци от глутницата го заобиколиха.
Едрият кимериец бясно сечеше и мушкаше дивите зверове, които връхлитаха срещу него като сиви демони. Кръв багреше пепелявата им козина, но тя не беше само тяхна. Зъбите им бяха като бръсначи, а той не можеше да държи всичките далеч от себе си. Хладнокръвен и уверен, Конан знаеше, че няма да им позволи да го съборят. Падне ли, ще се превърне в лесна плячка за зверовете. Успя да извади карпашианската кама и я хвана в лявата си ръка. Насочи пред себе си двете оръжия. Съзнанието му беше заето единствено с борбата. Бореше се с ярост равна на вълчата. Нито търсеше, нито признаваше милост. Знаеше само, че трябва да се бие. Загубилият в тази битка щеше да стане храна за гарваните.