Борбата завърши така внезапно, както бе започнала. Миг след като камата влезе в двубой с убийствените остри зъби, огромните зверове се разбягаха с дълги скокове нагоре по хълма. Един от вълците куцаше на три крака. Конан отпусна ръце и се огледа. Не можеше да повярва, че е жив. Девет вълка лежаха в локви кръв. Конят му отново беше рухнал на земята, но този път нямаше да може да стане. От една дълбока рана на шията му се стичаше кръв и се разливаше по каменистата почва.
Стържещ звук привлече вниманието на Конан. Джондра се свлече от каменния блок и вдигна лъка си от земята. Плътно прилепналата туника от кафяво-червена коприна и изпънатия по бедрата панталон за езда очертаваха всички извивки на прекрасното ѝ тяло. Стиснала устни, тя оглеждаше следите от зъби върху лъка. Ръцете ѝ трепереха.
— Защо не стреля по тях? — попита Конан. — Може би щеше да се спасиш, преди да дойда.
— Колчанът ми… — гласът ѝ се накъса при вида на останалата от коня ѝ кървава купчина месо и кости. Но тя видимо се стегна и отиде до останките. Изпод кървавата маса измъкна колчана. Едното рамо на черното лакирано дърво беше пукнато. Джондра провери стрелите, изхвърли три, които бяха счупени, и преметна колчана на гърба си. — Нямах никаква възможност да го взема — обясни Джондра, като намести ремъците, които държаха лакираната кутия на гърба ѝ. — Още преди да ги видя, първият вълк прегриза сухожилието на коня ми. Извадих истински късмет, че успях да се кача на онзи камък.
— Тази страна не е за сама жена — измърмори Конан, размота наметалото си и избърса окървавената сабя в седлото. Знаеше, че трябва да бъде особено внимателен с тази жена. В края на краищата беше пресякъл цяла Замора с единствената цел да е достатъчно близо до нея, за да открадне скъпоценностите ѝ. Сега стоеше до нея, конят му беше мъртъв, по тялото си имаше рани, които, макар и да не бяха сериозни, горяха и кървяха, а той не знаеше как да се държи.
— Мери си приказките! — озъби се Джондра. — Яздех… — изведнъж тя го разпозна. Джондра отстъпи крачка назад ѝ вдигна лъка пред себе си като щит. — Ти! — извика тя едва чуто. — Какво правиш тук?
— Ходя пеша, тъй като вълците убиха коня ми, докато спасявах живота ти, за което не получих нито благодарност, нито предложение да превържат раните ми в бивака на ловците ти.
Джондра видимо оклюма, а от променящото се изражение на лицето ѝ се виждаше как в душата ѝ се борят изненада, гняв и смущение. Тя си пое дълбоко дъх и разтърси глава, сякаш се събужда от сън.
— Ти си спасил живота ми… — започна тя, после постепенно млъкна. — Аз дори не знам името ти.
— Наричат ме Конан. Конан Кимериеца.
Джондра леко се поклони, а устните ѝ едва видимо трепнаха в усмивка.
— Кимериецо Конан, благодаря ти от все сърце, че ми спаси живота. Можеш да използуваш моя лагер толкова дълго, колкото желаеш — тя погледна към убитите вълци и потрепери. — Вземала съм трофеи — продължи неспокойно тя, — но никога не съм допускала, че самата аз мога да бъда трофей. Кожите, разбира се, са твои.
Кимериецът завъртя глава. Налагаше се да изостави полезните вълчи кожи. А и ценни, ако могат да се закарат в Шадизар. Той вдигна меха и видя върху кожата дълга цепнатина — явно дело на челюстите на някой от зверовете. Няколко последни капки вода се стекоха на земята.
— Без вода в тази горещина не можем да губим и минута за дране на кожи — Конан заслони очи с широката си длан, за да види колко още път остава на слънцето, докато достигне зенита си. — Преди да захладнее, ще стане още по-горещо. Колко далеч е твоят лагер?
— С коне бихме могли да стигнем дотам по пладне или малко по-късно. Пеша… — тя вдигна рамене и тежките ѝ гърди се размърдаха под опънатата коприна на туниката. — Не съм ходила много пеша и не мога да преценя.
Конан си наложи да се съсредоточи върху непосредствения проблем.
— В такъв случай трябва веднага да потегляме! Ще вървим без почивка, защото спрем ли, няма да можем да тръгнем отново! В коя посока?
Джондра се поколеба, очевидно не беше свикнала нито да ходи пеша, нито да изпълнява заповеди. Сивите ѝ очи високомерно се опълчиха срещу студените сапфиреносини очи на Конан. И отстъпиха. Без повече приказки, но и без да скрива раздразнението си, високата аристократка сложи стрела на лъка си и се насочи на юг от линията на изгряващото слънце.
Преди да я последва, Конан я изгледа. Но го направи, за да се наслади на ритмичното полюшване на ханша ѝ. Беше се досетил, че глупавата жена не иска да го остави зад гърба си. Нима се страхува, че насила ще я вземе на ръце? И защо се стресна така, когато го позна? С всяка крачка обаче въпросите бяха измествани от удоволствието да наблюдава изкачването ѝ по хълма. Сребристата коприна на панталона за езда прилепваше към бедрата, сякаш беше собствената ѝ кожа. Гледката можеше да накара всеки мъж да загуби ума си.