Слънцето продължи да се издига — тъмнооранжево огнено кълбо, което изсушаваше въздуха. Лъчите му се отразяваха от каменистата почва и от нея проблясваше трепкаща светлина, подметките на ботушите пареха, като че стъпваха по жарава. Всяка глътка въздух изсмукваше влагата от дробовете и изсушаваше устата. Слънцето се изкачи неумолимо в зенита си и го превали, изсушавайки плътта, изпичайки мозъка.
Жарещото слънце измести Джондра от централното място в мислите на Конан. Той разбра това, докато крачеше след нея. Опита се да определи времето, което му остава, за да намери вода, времето преди силите на мускулите му да се изчерпят. Напразно се мъчеше да овлажни напуканите си устни — и без това оскъдната слюнка мигновено изсъхваше. Не виждаше никакъв смисъл да отправя молитви. Кром — богът на Надгробната могила, богът на суровата родна страна — не слуша молитви, не приема оброци. Кром дарява човека само с две неща: живот и воля. И нищо друго. Волята му ще издържи до мръкнало, реши той. После, щом като е оцелял през деня, ще се бори да преживее нощта, след това следващия ден и следващата нощ…
За жената не беше сигурен. Тя вече започваше да се олюлява, вече се спъваше в камъните, които в началото прескачаше с лекота. Камък, по-малък от юмрука ѝ, се търколи под крака ѝ и тя падна. Джондра се надигна на ръце и колене, но не можа да се изправи на крака. Главата ѝ висеше отпусната, гърдите ѝ тежко се повдигаха, за да поемат глътка сух и дращещ като пясък въздух.
Конан отиде до нея и я изправи на крака. Тя тежко увисна в ръцете му.
— Вярна ли е посоката, момиче?
— Как… се осмеляваш… ти — успя да каже тя през напуканите си устни.
Той силно я разтърси, главата ѝ се олюля.
— Посоката, момиче! Кажи ми посоката!
Джондра се огледа несигурно.
— Да — каза накрая тя. — Мисля… че е вярна.
Конан въздъхна и я метна на рамо.
— Не! — извика тя задъхана. — Пусни… ме… долу.
— Сега няма кой да ни види — отвърна Конан. И може би никога няма да ни видят, помисли той. Вроденият му инстинкт за посока щеше да му помогне да следва пътя, по който беше тръгнала Джондра, докато можеше да се движи. Инстинктът му за самосъхранение пък и желязната му воля щяха да го поддържат да върви още дълго след свършека на телесната сила. Той ще намери нейния лагер. Ако тя беше поела във вярната посока. Ако той не беше чакал прекалено дълго, преди да я попита. Ако…
Без да се поддава на съмненията си, както и на едва доловимата съпротива на Джондра, Конан тръгна малко по на юг от линията, следвана от слънцето. Напразно търсеше следи от вода. Беше изключено да съгледа палмово клонче, наклонено над бистър поток. Нямаше дори растения, които да му посочат къде да копае дупка, в която да се просмуче вода. Освен ниската жилава трева, която растеше дори по места, където и гущер би умрял от жажда, не се виждаше никаква зеленинка. Слънцето продължаваше да сипе жар по пътя си на запад.
Конан огледа хоризонта. Не видя дори нишка дим — белег за съществуване на лагер. По каменистите склонове на хълмовете пред него не се виждаше никаква следа. Продължи с равномерна крачка — най-напред енергично, а по-късно, когато сенките пред него се удължиха, с непреклонна решимост, отхвърлил всякаква мисъл за примирение. С вода можеха да спрат и да си починат през настъпващата нощ. Без вода не можеха да спрат, защото ако спрат, едва ли някога щяха да направят и крачка.
Нощта, се спусна отведнъж без своя вестител — полумрака. Удължените сенки се сляха и за миг изпълниха въздуха. Изсушаващата топлина бързо се разсея. Върху черното кадифе на небосвода се появиха искри като кристални люспи и с тях настъпи студ, пронизващ костите със същата жестокост както и горещината. Джондра се размърда върху рамото му и тихо промърмори. Конан не можа да разбере какво изрече, но пък не можеше да губи сили и да гадае какво може да е било.
Започна да се препъва. Знаеше, че това се дължи не само на тъмнината. Гърлото му беше сухо като скалите, които се ронеха под краката му, студът не облекчаваше напуканата от слънцето кожа на лицето му. Виждаше само звездите. Вперил очи в хоризонта — една тънка линия, където тъмното се сливаше с черното — той продължи тежко да крачи. Изведнъж проумя, че три звезди не трептят. И светеха под хоризонта.