Огньове!
С последни усилия застави краката си да се движат по-бързо. Конан почти тичешком се насочи към лагера… Той можеше да бъде само лагер — нямаше значение на кого е. Чийто и да беше, те трябваше да отидат в него, трябваше да намерят вода. Със свободната си ръка Конан изтегли меча от ножницата. Имаха нужда от вода и той бе решен да я получат.
„Звездите“ вече видимо се превърнаха в големи огньове, заобиколени от каруци на две колела, кръгли палатки и животни зад тях. Конан се втурна към светлината. Наскачаха мъже в къси туники и торбести бели панталони, ръцете им посегнаха към копията и ятаганите.
Кимериецът остави Джондра на земята и стисна дръжката на меча си.
— Вода! — изграчи той и това беше единствената дума, която успя да промълви със слепени от жажда устни.
— Какво си направил? — попита висок мъж с ястребово лице. Конан се мъчеше да събере малко слюнка в устата си и да го попита какво има предвид, но другият не изчака. — Убийте го! — изръмжа той.
Конан бързо вдигна меча си, но на светлината от огньовете лъснаха и други остриета. Няколко мъже вдигнаха копия, готови да ги хвърлят.
— Не! — чу се слаб, стържещ от сухота глас. — Не, заповядвам ви!
Конан рискува и погледна с крайчеца на окото си. Един от мъжете в ризница загрижено държеше до устните на Джондра мех с вода, а Тамира, в къса бяла туника на прислужница, придържаше раменете ѝ.
Без да сваля меча си, защото единици от мъжете срещу него бяха отпуснали оръжието си, Конан се засмя от облекчение със сух, стържещ смях. Гърлото го заболя, но той не обърна внимание.
— Но, милейди — протестира мъжът с ястребовото лице, Конан чак сега си спомни, че през онзи ден в Шадизар този мъж яздеше до Джондра.
— Млъкни, Арванеус — изшептя Джондра. Тя преглътна жадно още две глътки от меха, после го откъсна от устните си и властно направи знак с ръка да я изправят на крака. Мъжът с меха побърза да изпълни заповедта. Тя се олюля, но когато мъжът се опита да я подкрепи, Джондра го отблъсна. — Този мъж ме спаси от вълците, Арванеус, и по пътя насам ме носи на ръце, когато не можех да ходя. Докато вие се греехте край огньовете, той спаси живота ми. Дайте му да пие. Превържете раните му. Погрижете се да се настани удобно.
Нерешително, без да откъсва очи от голия меч на Конан, мъжът подаде меха на едрия кимериец.
Арванеус разпери умолително ръце.
— Търсихме те, милейди. Когато не се върна, търсихме те чак до мръкване, после запалихме високи огньове, за да ги видиш. При първи зори щяхме…
— При първи зори щях да съм мъртва! — прекъсна го остро Джондра. — Сега ще се оттегля в палатката си, Арванеус, и благодаря на Митра, че не от теб трябваше да очаквам спасение. Придружи ме, Лиана — тя се отдалечи гордо изправена, но се спъна и изруга, докато влизаше в алената си палатка.
Конан се огледа и като не видя копия и ятагани, прибра своя меч в ножницата. Докато вдигаше меха с вода, срещна погледа на Арванеус. Черните очи на ловеца бяха пълни с омраза, която сякаш извираше от душата му. Но той не беше единственият, който втренчено гледаше кимериеца. Тамира също го наблюдаваше с вкаменено от безсилие лице.
— Лиана! — извика Джондра от палатката си. — Ела веднага, момиче, или… — заплахата остана недоизказана, но скрита в тона на заповедта.
Тамира се поколеба за миг, погледна остро Конан и се втурна към палатката.
Лицето на Арванеус все още беше изкривено от омраза, но Конан нито знаеше, нито се интересуваше от причината. Единственото, което имаше значение за него сега, беше, че със сигурност ще докопа огърлицата и короната преди младата крадла. Само това беше важно. Нищо друго. Със стържещ смях той надигна меха и пи до насита.
Осма глава
Високият сивоок млад мъж подкара коня си в тръст, понеже всичко наоколо му подсказваше, че наближават неговото село. Последната утринна мъгла на талази се разсейваше сред високите дъбове — нещо обичайно за тази част на Бритуния, недалеч от Кезанкианските планини. Показа се и самото село само от две кръстосани мръсни улици с малки колиби от плет и сламени покриви, а в центъра между тях няколко каменни къщи — на най-богатите хора от селото.
Когато влезе в селото, от колибите наизскачаха хора.
— Елдран! — викаха те, а кучетата тичаха заедно с коня му и засилваха общата врява със своя лай. — Ти се върна! Боданесиа каза, че ще се върнеш!
Мъжете бяха облечени като него — с бродирани по врата кафяви или сиви туники, с високи до коленете на кривите им крака козиняви гамаши. Женските дрехи бяха като мъжките, но по-дълги, с много червено, жълто и синьо, бродирани освен около врата и по подгъвите и краищата на ръкавите.