— Разбира се, че се върнах — усмихна се той и слезе от коня. — Защо да не се върна?
Хората се скупчиха, като всеки се опитваше да застане по-близо до него. Елдран забеляза, че всички мъже носеха саби, а мнозина държаха копия и кръгли дървени щитове, обковани по краищата с желязо.
— Какво се е случило тук? Какво са намислили, жреците?
Отговориха му нестройни гласове, които се прескачаха един друг като вода над камъни в буен планински поток.
— … Изгорени чифлици…
— … Умрели мъже, умрели жени, умрели животни…
— … Някои изядени…
— … Дяволско чудовище…
— … Отишли да го дирят…
— … Еландюн…
— … Всички умрели, освен Годтан…
— Замълчете! — извика Елдран. — Нищо не мога да чуя. Кой спомена нещо за Еландюн? Добре ли е брат ми?
Изведнъж гласовете млъкнаха, чуваше се само шум от пристъпващи крака. Никой не смееше да го погледне в очите. Откъм края на тълпата се чу ропот, хората се отместиха, за да сторят път на висока жена със студено лице, по което възрастта не беше оставила никакви следи. Черната ѝ, прошарена със сиви кичури коса, завързана с бяла ленена лента, стигаше до глезените. Дрехите ѝ бяха от старинен лен с избродирани листа и плодове на имел. На колана ѝ висеше малък златен сърп. Тя можеше да ходи навсякъде в Бритуния и дори най-бедният човек нямаше да докосне този сърп, дори най-буйният не би вдигнал и пръст срещу жрицата Боданесиа.
Елдран погледна тъмнокафявите ѝ очи и тревога притисна сърцето му.
— Ще ми кажеш ли, Боданесиа? Какво се е случило на Еландюн?
— Ела с мен, Елдран — жрицата хвана здраво ръката му. — Ела с мен и ще ти кажа всичко, което мога.
Той се остави да го отведе и всички го изгледаха съчувствено. Обзе го страх. Тръгнаха мълчаливо по прашната улица. Елдран сдържаше нетърпението си, защото знаеше, че тя ще говори само по своя воля и не трябва да я насилва.
Боданесиа спря пред своята сива каменна къща.
— Влез, Елдран! Виж Годтан! Говори с него! Сетне ще ти кажа.
Елдран се поколеба, после отвори вратата от светло полирано дърво. Вътре го посрещна ниска слаба жена, облечена като Боданесиа, но с тъмна и блестяща коса, прибрана на плитки и завита около главата — знак, че все още не е посветена за жрица.
— Годтан! — беше единственото име, което можа да каже Елдран. Искаше да попита за Еландюн, но се изплаши от отговора.
Жената мълчаливо отмести, червената завеса от вратата и му направи знак да влезе в стаята. Отвътре го удари миризма, от която стомахът му се сви — на лечебни билки и помади, на изгоряла плът… на гниеща плът. Елдран преглътна и влезе. Завесата падна зад него.
Стаята беше скромно обзаведена, с чист под от гладки дъски и с един прозорец с дръпнато настрани перде, за да влиза светлина. До леглото имаше маса с гледжосан глинен леген и кана. В леглото лежеше гол човек или по-точно онова, което някога е било човек. Дясната страна на лицето му беше изгоряла, върху другата имаше само кичур сива коса. От рамото до коляното дясната страна на тялото му представляваше овъглена плът, под която се аленееха рани, в края на изкривената като тояга ръка нямаше никакви пръсти. Елдран добре си спомняше тази дясна ръка, която го бе учила да държи сабя.
— Годтан — гърлото му се сви. — Годтан, това съм аз, Елдран.
Единственото останало око на жестоко обгорелия мъж леко трепна и се завъртя към него. Елдран простена, когато видя лудостта в него.
— Ние го преследвахме — изпъшка Годтан, а гласът му приличаше на клокочещо тракане — в… планините. Ние се… канехме да… Ние не… знаехме. Цветовете… Кра… сиво. Красиво… като смъртта. В люспите… стрелите ни… се чупеха… като сламки. Копията ни не можеха… Дъхът му… е… огън!
Окото трескаво блестеше.
— Спокойно, Годтан — каза Елдран. — Спокойно, аз ще…
— Не! — думата прозвуча твърдо от изкривената уста. — Никакво спокойствие! Ние… избягахме. Трябваше да избягаме. Планинците… ни намериха. Плениха Аелрик. Плениха… Еландюн. Мислеха… че съм… мъртъв. Измамих ги… — Годтан издаде стържещ звук наподобяващ лай. Елдран с ужас разбра, че това е смях. — Един от нас… трябваше… да съобщи… какво се е случило. Аз… трябваше да го сторя — единственото му око се взря в лицето на Елдран и за момент лудостта в него беше изместена от учудване и болка. — Прости… ми! Аз… не… исках… да го оставя! Прости ми… Елдран!
— Прощавам ти — каза тихо Елдран. — И ти благодаря, че си се върнал да съобщиш какво се е случило. Ти си най-доблестният мъж сред всички нас.