Докато разглеждаше сабята, го обзе усещането, че трябва мигновено да действа. Грабна оръжието, затича обратно по коридора към слънчевата светлина горе.
Когато излезе от каменния тунел и кракът му стъпи върху земя, Елдран въздъхна с облекчение. И макар да идваше в свещената дъбрава за първи път, той неочаквано изпита чувството, че е бил там и по-рано. Всички странни усещания бяха изчезнали. Против волята си погледна през рамо. Големият камък лежеше на първоначалното си място без никакви следи от отместване. Никъде около него нямаше разкопана пръст.
Потрепери. Само сабята в ръката му — на вид обикновена, макар и старинна — оставаше като свидетелство, че нещо се е случило. Той вярваше в здравия разум и много добре знаеше, че нещото в действителност се е случило.
— Убиеца на огъня — промълви Боданесиа и протегна ръка към сабята, но не я докосна. — Символ на нашия народ, сабя на неговите герои. Изкована е от прославени магьосници преди почти три хилядолетия като оръжие срещу огнедишащите зверове, изпратени от злия дух на Подземния свят. Някога тези нокти държали два големи рубина — Очите на огъня — и сабята притежавала силата както да властва над зверовете, така и да ги убива. Тя може да убие звяра.
— Защо не ми каза за нея? — попита Елдран. — Защо ме държа в неведение и ме доведе тук като овца на… — гласът му заглъхна, а неизказаните думи извикаха в съзнанието му нежелани и неприятни образи.
— Такава е повелята, за да се съхрани вълшебната сила на сабята — отговори жрицата, — и на тези, предопределени да я пазят — жреците. Без помощта на жрица никой не може дори да се доближи до сабята. Но никоя жрица не може да говори за нея на някой, който не я държи в ръцете си. А този човек, преди да се докосне до сабята, трябва да се избере много грижливо. Защото Убиеца на огъня освен силата си срещу огнените зверове притежава още нещо — власт и могъщество за този, у когото се намира и който познава пътя към него.
Елдран повдигна любопитно сабята.
— Власт? Какъв вид власт?
— Власт ли искаш, Елдран? — попита тъжно тя. — Или искаш да убиеш звяра?
— Искам да убия звяра — изръмжа той, а тя кимна одобрително.
— Добре. Още щом разбрах за огнения звяр, избрах теб. В Бритуния ти си най-добрият войн, ездач и стрелец. Говори се, че когато се движиш през гора, дори дърветата не могат да те усетят, че можеш да откриеш следата и на вятъра. Само такъв човек може да убие огнения звяр. И ти трябва да помниш това! Не позволявай сабята да попадне в други ръце, пази я дори когато спиш, защото иначе никога няма да я получиш отново! Сабята ще се върне на мястото си под камъка. Как? Само Уикана знае как. Била е губена много пъти, но винаги, когато е била необходима и камъкът поместван, сабята е била на мястото си. Но ако я изгубиш, тези сведения няма да ти помогнат, защото тя се дава на човек само веднъж през живота му.
— Няма да я изгубя — твърдо заяви Елдран. — Тя ще изпълни своята мисия и аз ще я върна на мястото ѝ. Но сега трябва да я отнеса оттук — Елдран тръгна към гората, навън от свещената дъбрава. Отново го завладява онова усещане, че не бива и миг да остава на това място. — Няма време за губене, трябва бързо да избера мъжете, които ще тръгнат с мен.
— Мъжете? — възкликна Боданесиа. — Мислех, че ще тръгнеш сам — един устремен ловец, който ще убие…
— Не! Трябва да се плати кръвна дан за Аелрик и Еландюн. И за всички жертви на планинците. Ти знаеш. Така трябва!
— Знам — въздъхна тя. — Майка ти ми беше като родна сестра. Надявах се един ден да държа в ръцете си нейния внук, надявах се това да стане преди днешния ден. Сега се страхувам, че това никога няма да стане.
— Аз ще се върна — отговори той и неочаквано се засмя, което изненада и него самия. — И ще те поканя на сватбата си.
Боданесиа вдигна клончето имел за благословия и той наведе глава да я приеме. Но в този тържествен момент Елдран вече избираше мъжете, които да вземе със себе си в планините.
Девета глава
Трети ден след спасяването на Джондра ловната дружина яздеше през еднообразни ниски хълмове, покрити с пожълтяла трева. Отпуснат удобно на заморийското седло, Конан внимателно оглеждаше местността, която наближаваха. Същите ниски хълмове, но сега тревата по каменистите склонове зеленееше и тук-там се виждаха трънливи храсти. Хълмовете зад тях обаче ставаха все по-високи и в далечината се сливаха с назъбените, извисяващи се върхове на Кезанкианските планини.