Бяха на превала на планинската верига, която се простираше на югозапад по границата между Замора и Бритуния. Конан не знаеше по тези места да има дивеч, заслужаващ вниманието на Джондра, освен криворогите кози в най-скалистата част на този район. И планинците. Не можеше да повярва, че е решила да отиде там.
Настроението на ловната дружина беше като на разлютена змия. Тя се движеше между ниските хълмове, избягвайки билата. Копиеносците кълняха тихо, когато сандалите им се подхлъзваха по каменистите склонове, и си разменяха обиди със стрелците, които яздеха. Товарните животни ревяха, а мулетарите ругаеха. Воловарите крещяха и плющяха с дългите си камшици, за да накарат воловете да се напънат и да теглят тежките каруци с високи колела. Само колоната от резервни коне не участваше в общата врява, но те пък вдигаха повече прахоляк от всички останали. Джондра яздеше най-отпред заедно с Арванеус и десет други конника, безразлична към данданията зад себе си. Нямаше път, по който да влязат в земята на планинските племена. Конан беше благодарен, че поне бяха оставили кучетата в Шадизар.
Тамира едва се крепеше върху вързаните на денкове палатки в една от каруците, която подскачаше и се килкаше сред камънака. Тя му махна с ръка и Конан отиде при нея.
— Изненадваш ме — каза той. — През последните три дни упорито ме отбягваш.
— Лейди Джондра непрекъснато ми намира работа — Тамира погледна коларя, който вървеше до воловете и се премести към задната част на каруцата.
— Защо ме преследваш? — прошепна тя гневно.
Конан невъзмутимо се усмихна.
— Да те преследвам? Може би просто искам да изляза малко сред природата. Казаха ми, че усилената езда била добра за здравето.
— Усилената езда… — тя запелтечи от възмущение. — Кажи ми истината, кимериецо! Ако мислиш, че аз ще зарежа…
— Вече ти разкрих намеренията си — прекъсна я той.
— Ти… не говориш сериозно, нали? — попита тя с още по-голямо недоверие и се сви в далечния край на каруцата, като че ли се страхуваше да не я сграбчи. — Лейди Джондра повелява прислужниците ѝ да бъдат целомъдрени, кимериецо. Ти може би си мислиш, че като си ѝ спасил живота, имаш право да не се съобразяваш с това, но колкото и благородна да е, в мига, в който нарушиш тази забрана, ще забрави всякаква благодарност.
— Значи трябва да внимавам — заключи Конан и изостана от каруцата. Тамира се втренчи в него, а каруцата продължи да се отдалечава. Конан се усмихна доволно.
Беше сигурен, че Тамира се досеща за истинските му намерения — не беше глупачка, иначе не би могла да краде толкова дълго в Шадизар, без да я хванат — но може би си мисли, че Конан се колебае между скъпоценностите и жената. Беше забелязал, че повечето жени вярват, че и най-малкото предизвикателство поражда у мъжете непреодолима страст. Ако и Тамира е от тях, дори да открадне преди него скъпоценностите, той пак щеше да я надхитри.
Тъмнеещ планински склон, малко встрани от пътя им, привлече вниманието на едрия кимериец и той насочи коня си към него. От трънливите храсти, покривали някога склона, сега бяха останали само овъглени коренища. Не прилича да е от мълния, помисли Конан, иначе щеше да удари върха, а не да падне върху склона. Изведнъж конят спря, вдигна глава и страхливо изцвили. Конан се опита да подкара животното напред, но то се запъна и дори заотстъпва назад. Той се намръщи, не виждаше нищо опасно наоколо. Какво би могло да изплаши кон, трениран за лов на лъвове?
Конан слезе, пусна юздите, но остана нащрек дали конят няма да побегне. Хълбоците на животното трепереха от възбуда, но закалката си каза думата. Доволен, Конан приближи изгорялото място, като за всеки случай освободи меча си.
Ботушите му нагазиха в пепелището. Изведнъж под крака си усети нещо твърдо. Оказа се счупен волски рог заедно с парче от черепа. Рогът беше овъглен, залепналите по черепа остатъци от плът също, но парчето череп не беше. Конан внимателно претърси цялото пепелище. Не намери други кости, нито костица, които оставаха дори след хиените. Конан заоглежда земята около пепелището. Забеляза малка вдлъбнатина.
Арванеус галопираше по склона към него, а копитата на коня чаткаха по камънака. Щом доближи, той дръпна юздите, животното се изправи на задните си крака, а мъжът наведе ястребовото си лице към Конан.
— Ако изостанеш, варварино — каза Арванеус презрително — няма да имаш късмет втори път да ни заповядат да те приемем.
Конан стисна силно рога. Но мисълта за скъпоценностите охлади гнева му.
— Намерих това в пепелта и…
— Овъглен от мълния стар волски рог — изръмжа ловецът. — Не се съмнявам, че ти виждаш в него някаква поличба, но ние нямаме време за губене.