— И каква е причината? — попита той.
Тя трепна, но не се обърна.
— Щом войската е толкова многочислена — започна тя объркано, — сигурно очакват някаква неприятност. И още по-сигурно е, че ще се опитат да ни върнат в Шадизар. Аз обаче не желая да си губя времето и да убеждавам когото и да било, че няма да позволя на армията да ми се меси.
— Значи ти пазиш в тайна този ловен поход — рече Конан и се намръщи. — А не мислиш ли, че някой от твоите ловци може да има същите съображения?
— Лиана ли имаш предвид? — попита тя. — Радва окото, нали? Повече от мен?
— Тя е красива — Конан се усмихна, но когато видя как Джондра настръхна, благоразумно добави: — Но не така красива като теб.
Беше млад, но познаваше жените и знаеше как да говори за красотата на една жена в присъствието на друга.
— Ще платя облога на Арванеус — заяви Джондра неочаквано. — Той няма петстотин сребърни монети.
Високият кимериец премига от изненада пред неочакваната промяна на разговора.
— Няма да ги приема от теб. Облогът е негов.
Тя наведе глава и промърмори, очевидно без да си дава сметка, че говори на глас:
— Защо винаги е един и същ в съзнанието ми? Защо трябва да е варварин? — изведнъж тя се извъртя към него. Конан се стъписа. Беше развързала връзките на елека и меката кожа се беше разтворила, за да открие голи, едри, закръглени гърди и набъбнали розови зърна.
— Мислиш ли, че те доведох в палатката си само да отговоря на въпросите ти? — извика тя. — Досега не съм позволила на никой мъж да ме докосне, а ти дори не протягаш ръка. Или трябва да бъда безсрамна като…
Думите на младата жена секнаха, когато Конан я притегли към себе си. Големите му ръце се плъзнаха под дрехата, пръстите му докоснаха гладката кожа на гърба ѝ и я притиснаха към тялото му.
— Протягам и двете — каза той, после издърпа елека ѝ и го пусна на килима.
Тя сложи глава на широките му гърди и се притисна към него.
— Ловците ми ще научат… ще се досетят… че аз… че ти… — тя потрепери и се притисна още по-силно.
Той нежно наклони главата ѝ назад и се взря в очите ѝ — сиви като облаците сутрин в планината.
— Ако се страхуваш от онова, което ще си помислят — рече той, — тогава защо го правиш?
Върхът на малкия ѝ розов език облиза устните ѝ.
— Никога не бих могла да хвърля така копието… — промърмори тя и го притегли върху копринените възглавници.
Десета глава
Конан отметна кожената завивка и се изправи, хвърляйки преценяващ поглед върху голото тяло на Джондра. Тя въздъхна в съня си, протегна ръце над главата си, а гърдите ѝ така се извиха, че той се замисли дали изобщо да се облича. Тихичко се засмя и се пресегна към туниката си. Не обърна никакво внимание на заключените железни ковчежета със скъпоценностите на Джондра.
Бяха изминали три дни от състезанието по хвърляне на копие, мислеше си той. Ловците трябваше да са едновременно и слепи, и глухи, за да не се досетят какво става между Джондра и него: През онази първа нощ тя не го пусна да излезе от палатката ѝ, а през останалите две беше същото. Всяка сутрин, без да се интересува от подхилването на ловците и свирепите погледи на Арванеус, Джондра настояваше Конан да я „съпровожда“, докато ловува — лов, който продължаваше само докато тя намери някое достатъчно широко сенчесто място далеч от пътя на дружината. Целомъдрената, благородна лейди Джондра откри, че ѝ харесва да е с мъж и сега бързаше да навакса пропуснатото.
Не че се бе отдала изцяло на плътски удоволствия. През първия ден, недоволна от бавното придвижване на ловната дружина, Джондра препускаше край колоната ту напред, ту назад и така гълчеше хората си, че те трепереха, все едно че държи бич в ръката си. После отведе настрана Арванеус и никой не чу какво му каза, но когато той се върна, беше стиснал устни, а черните му очи мятаха мълнии. Оттогава нямаше случай да е недоволна от изминатия през деня път.
Конан наметна черното си кауранианско наметало и излезе навън в хладната утрин. Забеляза със задоволство, че огньовете за готвене най-после са накладени със сух волски тор, както беше препоръчал. Така горяха без пушек и нямаше опасност да привлекат нечие нежелано внимание. А това сега беше по-важно отвсякога. На един ден път на север от мястото на лагеруване, най-много два, се извисяваха планинските вериги на Кезанкианските планини, чийто зъбери тъмнееха на хоризонта.
Лагерът им беше върху висок хълм сред ниски, разкривени дървета и безводна, камениста почва. Сега всички ловци носеха ризници и островърхи шлемове и никой не се разделяше с копието или лъка си, дори когато трябваше да се облекчи.