Потънала в пот, Тамира сновеше от огън на огън под зоркото око на готвача, а Арванеус седеше със скръстени крака близко до един от тях. Когато видя Конан, тя презрително изкриви лице и се изплю, а той навря намусеното си лице в каната с вино.
Конан не им обърна внимание. Беше напрегнал уши. Беше чул нещо. Там. Конан дръпна Тамира за ръката.
— Иди да събудиш… господарката си! — заповяда той. Сложила ръце на бедра, Тамира кисело го изгледа. — Върви! — изръмжа Конан. — От юг към нас идват конници.
На лицето ѝ най-напред се изписа изненада, а сетне тя хукна презглава към голямата алена палатка.
— Сега пък каква мърша си надушил? — попита Арванеус. — Нищо не виждам.
Теладис дотича до мъжа с ястребово лице.
— Мардак твърди, че чува конски тропот от юг, Арванеус.
Ловецът изруга, захвърли каната на земята и се изправи. Сега лицето му беше загрижено.
— Планинци ли? — попита той Теладис. Мъжът с бръснатата глава вдигна рамене.
— Едва ли, щом тропотът идва от юг — каза Конан. — Все пак няма да навреди, ако предупредим хората. Спокойно.
— Когато ми потрябва съветът ти… — изръмжа Арванеус, но не довърши. Вместо това се обърна към Теладис. — Иди сред хората. Кажи им да са готови — лицето му се изкриви и той промърмори: — Спокойно.
Без да чака да го молят, кимериецът се зае да помага на Теладис. Минаваше от човек на човек и съобщаваше шепнешком новината. Мардак — кривоглед мъж, с дълги редки мустаци и прошарена коса — отдавна я беше разгласил. Ловците приеха спокойно вестта. Тук-там някой опипваше дръжката на ятагана си или притегляше по-близко лакирания колчан със стрели, но всички продължиха да си вършат работата, макар непрекъснато да поглеждаха на юг.
Когато Конан се върна в центъра на лагера, на билото на съседния хълм се появиха десет конника и се насочиха към техния лагер.
Арванеус измърмори:
— Можехме да избием всичките, преди още да са ни усетили. Какви ли са? Не приличат на планинци.
— Бритунианци — отговори Теладис. — Има ли причина да ги убиваме, Арванеус?
— Варварска измет — отвърна с насмешка мъжът с ястребовото лице. — Те дори не ни виждат.
— Виждат ни — възрази Конан, — иначе нямаше да пресекат билото. И какво те кара да мислиш, че са само тези?
Двамата заморийци изненадани се спогледаха. Конан насочи вниманието си към приближаващите се мъже. Бяха обути в гамаши с козината навън и също такива шапки, със саби на кръста и кръгли щитове, закачени отзад на седлата. Никой не носеше копие. Водачът им държеше дълъг извит лък.
Бритунианските конници внимателно се придвижиха нагоре по хълма и спряха до лагера. Мъжът вдигна лъка над главата си.
— Наричат ме Елдран — представи се той. — Ще ни приемете ли?
Намръщен, Арванеус не отговори.
Конан вдигна дясната си ръка над главата.
— Наричат ме Конан — отвърна той. — Приветствам ви с добре дошли, ако нямате лоши помисли. Слизайте и се разполагайте край огньовете.
Елдран скочи усмихнат от коня. Беше висок почти колкото Конан, макар и не толкова мускулест.
— Не можем да останем дълго. Търсим информация. След това трябва да продължим.
— Аз също търся информация — заяви Джондра и тръгна към двамата мъже. Косата ѝ беше разрошена, а комбинацията на тесните ѝ панталони за езда с туниката от зелена коприна създаваше впечатление, че се е облякла набързо. — Кажи ми… — думите ѝ заглъхнаха, когато срещна погледа на Елдран с очи, сиви като нейните. Тя отметна назад глава, а устата ѝ остана отворена. Накрая нервно попита: — От… от коя страна си?
— Бритунианци са — отвърна Арванеус. — Диваци.
— Млъкни! — гневният вик на Джондра изненада мъжете. Конан и Елдран озадачено я погледнаха. Арванеус пребледня. — Не питам теб! — продължи тя с разтреперен глас. — И се научи да мълчиш, когато аз говоря! Разбра ли ме, ловецо? — без да чака отговор, тя отново се обърна към Елдран. Бузите, ѝ горяха, гласът ѝ беше тих, но студен. — Ловци ли сте? За вас е двойно по-опасно да ловувате тук. Наоколо има заморийска войска, а и тук е близо до земите на планинците.
— Заморийската войска едва ли ще ни открие — отговори бритунианецът. Хората му, които още не бяха слезли от конете, се засмяха. — Колкото до планинците… — гласът му прозвуча пренебрежително, но в очите му проблесна зловещо пламъче.
— Аз ти казах името си, жено, но не чух твоето.