Тя изпъна рамене, за да изглежда колкото се може по-висока, но въпреки това главата ѝ се изравни с раменете му.
— Ти говориш с лейди Джондра от рода на Перашанидите от Шадизар, бритунианецо.
— Благороден род, заморийко.
Тонът му беше неутрален, но Джондра трепна, сякаш ѝ се присмя. Но странно, едновременно с това по някакъв начин я успокои. Гласът ѝ укрепна.
— Ако си ловец, може би си видял звяра, който искам да убия. Или следи от него. Казаха ми, че тялото му е като на огромна змия, покрито с многоцветни люспи. Дирята му…
— Огненият звяр — промърмори един от бритунианците, а останалите направиха обреден кръг във въздуха с ръка, сякаш това бе поличба.
Лицето на Елдран беше непроницаемо.
— Ние също търсим звяра, Джондра. Нашите хора отдавна знаят за него. Може би ще е най-добре да обединим силите си.
— Нямам нужда от повече ловци — отсече Джондра.
— Вие нямате представа, колко е трудно да се убие този звяр — упорстваше високият бритунианец. Ръката му стисна здраво дръжката на сабята — старинна изработка с напречник завършващ с нокти като на орел. — Без нас няма да го откриете до края на живота си.
— Това са приказки за деца — отвърна подигравателно тя. — Аз ти казвам, че и без твоя помощ ще убия звяра. Освен това те предупреждавам, този трофей е мой и няма да го отстъпя никому.
— Очите ти са като утринна мъгла — учуди се Елдран и се усмихна.
Джондра потръпна.
— Ако пак те видя, ще забия по една стрела в твоите очи. Ще…
Неочаквано тя грабна един лък. Бритунианците насочиха напред копията си, конете нервно се изправиха на задните си крака. Ловците посегнаха към ятаганите си. Само с едно плавно движение Джондра опъна тетивата и стреля. Високо кръжащ над лагера гарван нададе пронизителен крясък, започна да пляска странно с криле и да пада.
— Виж това — каза Джондра — и се пази от стрелите ми!
Преди думите ѝ да заглъхнат, гарванът трепна и се обърна смъртно ударен от втората стрела, която го прониза.
— Умението ти да стреляш заслужава похвала — каза Елдран и свали ниско своя лък, после пъргаво скочи на седлото. — Иска ми се да остана и да се състезавам с теб, но съм тръгнал да убия звяра — без да погледне назад, той обърна коня си и препусна надолу по хълма. Хората му го последваха, сякаш не си даваха сметка, че остават в гръб незащитени.
Тази мисъл бързо мина през ума на Арванеус.
— Стрелци… — започна той, но Джондра се обърна към него и го погледна. Не каза нищо, но думи не бяха и необходими. Ловецът се отдалечи, свел сконфузено очи и промърмори: — Прости ми, милейди.
После тя се обърна към Конан.
— Ти! — извика тя разгневена. — Той си позволи да ми говори по такъв начин, а ти не направи нищо. Нищо!
Едрият кимериец я погледна невъзмутимо.
— Може би е прав. Аз намерих следи от звяр, който убива с огън. А щом бритуниецът е прав за съществуването на такъв звяр, навярно е прав и затова, че е много трудно, да бъде убит. Може би трябва да се върнете в Шадизар.
— Може би, може би, може би! — Тя гневно натъртваше всяка дума. — Защо не ми каза за тези следи? Арванеус, какво знаеш за тях?
Ловецът хвърли злобен поглед към Конан.
— Обикновен пожар, причинен от мълния — смотолеви отегчено той — и няколко стари кости. Кимериецът се е изплашил от собствената си сянка. Или от сянката на планините.
— Това не е вярно, нали? — Джондра погледна недоумяващо към Конан. — Нали не си измисляш от страх да не умреш от ръката на планинец?
— Не се страхувам от смъртта — отвърна Конан спокойно. — Тя ще дойде, когато ѝ е време. Но само глупак може да я търси без нужда.
Джондра високомерно тръсна глава.
— Така значи — промърмори тя, а после повтори високо: — Така значи! — без да погледне към Конан, горделиво се отдалечи и високо извика: — Лиана! Приготви ми утринната баня, момиче!
Арванеус злобно се ухили към Конан, но кимериецът не забеляза злорадството му, вглъбен в мислите си. Очевидно някакви събития са възникнали много преди решението му да напусне Шадизар. Какво да направи сега? Когато се налагаше да реши някой сложен проблем, Конан знаеше как да го направи. Извади от торбата си точило, седна с кръстосани крака на земята и се зае методично да остри меча си и да мисли.
Има̀лът Басракан гледаше мъртвия гарван на пода в стаята си и от безсилие подръпваше брадата си. Гарвани-съгледвачи не се отглеждаха лесно. Трябваше да се уловят малки пиленца, а само един чифт от двайсет оставаха живи след заклинанията, чрез които и двата гарвана виждаха света с очите на една птица. Да се намерят току-що излюпени гарванчета трябваше време. Време трябваше и да подействат заклинанията. Той обаче нямаше време за нов чифт гарвани-стражи. Вероятно и ешът ѝ е станал жертва на някой ястреб. Бездруго вече бяха останали малко на брой.