Две каруци с високи колела вече горяха като факли и пламъците бързо обхванаха пет от палатките. Въздухът бе изпълнен с глъчката на боя — звън от удари на стомана, писъци на ранени, стонове на умиращи. Огънят погълна още една каруца. Лумналите пламъци хвърляха отблясъци и тъмните сенки на биещите се мъже се гънеха, сякаш те танцуваха с окървавени саби между нападалите по хълма трупове. Повечето от труповете бяха със заморийски ризници и островърхи шлемове.
На Конан му беше достатъчен само миг, за да види всичко, но една гледка прикова вниманието му. Джондра, изскочила от завивките гола, само с колчан на рамо, стоеше пред алената си палатка, слагаше стрели на тетивата и стреляше така спокойно, сякаш имаше пред себе си мишени. И всяка стрела беше смърт на един планинец.
Кимериецът видя, че и друг също я съгледа. В далечния край на лагера един планинец неочаквано нададе боен вик и препусна към голия стрелец.
— Джондра! — извика Конан и на мига разбра, че сред тази врява няма да го чуе. Нито пък можеше да отиде при нея навреме.
Прехвърли меча в лявата си ръка и с два скока се доближи до стража, който лежеше на земята с размазано, обърнато към черното небе лице. Безмилостно стъпи върху протегнатата ръка на мъжа и издърпа от нея тежкото ловно копие. Мълниеносно се изправи, обърна се и го метна. Остана вцепенен на мястото си, когато копието изхвърча от ръката му. Нито воля, нито мисъл беше останала в него. Бяха излетели заедно със смъртоносното копие. Конят на планинеца беше само на две крачки от Джондра. В следващия миг ятаганът му щеше да се стовари върху гърба ѝ, но тя нито го чу, нито се обърна. Планинецът потръпна, когато дългото острие на копието се заби в гърдите му. Конят продължи да галопира, а той се катурна назад и се строполи като вързоп пред жената, която се канеше да убие. Джондра трепна, когато тялото падна почти в краката ѝ, и зарови в празния колчан с надежда да напипа някоя стрела. Колчанът беше празен. Изведнъж тя захвърли лъка и грабна ятагана от ръката на мъртвия планинец.
Чак сега Конан сякаш оживя и си пое дъх. Той направи една крачка към нея… и зад гърба си улови отблясъка на сребърен лъч. Едрият младеж се преметна напред, после отново се изправи и потърси с очи нападателя. Зад него имаше хора — планинци и ловци — но всички с изключение на Арванеус и Теладис убиваха или бяха убити. Конан нямаше време да търси врагове. Имаше достатъчно за всички. Обзе го тъмна неудържима ярост, толкова дива, че изпепеляваше.
Обърна се, но Джондра беше изчезнала. Макар и отдаден на битката, не беше престанал да мисли за нея. Казват, че някои хора са родени за бойци. Конан беше роден воин. Първата му глътка въздух беше наситена с миризмата на прясно пролята кръв. Първият звук, достигнал до ушите му, беше звън на стомана. Първата гледка, видяна от очите му, беше кръжащи в небето гарвани в очакване живите да се оттеглят, за да се нахвърлят върху падналите.
С бойна ярост, наследена от поколения, Конан закрачи между пламъците и писъците на лагера. И с него крачеше смъртта. Той търсеше мъже с чалми, мъже с бради и онези, върху които попаднеше, се отправяха към черния трон на Ерлик, отнесли със себе си спомена за гиганта със сините очи. Старинният му меч проблясваше смъртоносно на светлината на горящите палатки, докато покритата с кръв стомана повече не можеше да отразява, а поглъщаше светлината, както поглъщаше човешките животи. Мъжете се изправяха пред него, падаха пред него, бягаха от него.
Накрая остана сам. Острият му поглед вече попадаше само на чалми и бради върху главите на мъртвите. Когато пелената на бойната ярост се вдигна от очите му, видя, че все още има изправени на крака мъже — в голям кръг около него се бяха събрали заморийски ловци, които го гледаха удивени и ужасени. Конан бавно се завъртя около себе си и погледна поред всеки един от тях. И всеки отстъпи пред погледа му. Дори Арванеус отвърна очи, макар че лицето му почервеня, когато разбра това.
— Планинците? — попита с дрезгав глас Конан. Той свали грубото вълнено наметало от трупа на един планинец и избърса сабята си.
— С тях е свършено — каза Теладис високо, после се окашля. — Мисля, че някои успяха да избягат, но повечето… — той посочи към билото на хълма, осеяно с тела и изгорели палатки, осветени от пламтящите каруци. — Ти ни спаси, кимериецо.