— В името на Хануман! — изрева Арванеус. — Да не би вие да сте баби? Спасиха ви вашите мишци, сабите във вашите ръце! Варваринът уби един или двама, за да запази собствената си кожа.
— Не говори глупости — възрази Теладис. — Ти най-малко от всички имаш право да говориш против него. Конан се би като демон, докато останалите се мъчехме да разберем, че сме будни, че всичко това не е кошмар — откъм наредените в кръг хора се чу одобрително мърморене.
С изкривено от гняв черно лице Арванеус отвори уста, но Конан го пресече.
— Ако някои планинци са останали живи, те могат да се върнат и да доведат други. Трябва бързо да се махаме оттук.
— Остани, нали си герой! — присмя се Арванеус. — Готов да бяга! Малко банди на планинците са по-големи от тази, която ни нападна, и повечето от тях сега ще нахранят червеите. Кои други ще дойдат срещу нас? Аз например мисля, че избихме всички планински кучета.
— Някои избягаха — протестира Теладис, но Арванеус го прекъсна.
— Всички са мъртъвци! Ако бях видял някой да се спасява с бягство, нямаше да остане жив. А щом сме готови да побегнем като зайци, тогава като зайци се плашим от сенки.
— Обидите ти почват да ме дразнят, ловецо — озъби се Конан и вдигна меча си. — Досега по една или друга причина се въздържах да те убия. Но сега или ще накараш езика си да млъкне, или аз ще го сторя.
Арванеус високомерно го погледна и измъкна сабята си, без да каже нещо. Другите ловци се отдръпнаха, за да освободят място.
Неочаквано се появи Джондра в небесносиня брокатена рокля до глезените, която притискаше с длани около врата си. Тя първо мълчаливо изгледа двамата мъже, изправени един срещу друг, след това заговори:
— Конан, защо мислиш, че планинците ще се върнат?
Кимериецът знаеше, че Джондра се опитва да разсее напрежението и това го изненада, но реши, че да отговори на въпроса ѝ е по-важно от убиването на Арванеус.
— Вярно е, че бандите на планинците обикновено са малобройни, но в Шадизар се говори, че кезанкианските племена се събират. Войниците, които видяхме да отиват на север, също го потвърждават, защото се говори също, че е изпратена войска, която да се справи с тях. Ако си тръгнем оттук, не рискуваме нищо, но ако останем, има опасност малцината избягали да се върнат и да доведат със себе си още хиляда.
— Хиляда! — ястребовото лице на Арванеус презрително се изкриви. — Милейди, планинските племена водят непрекъснати войни помежду си. Хиляда планинци, събрани на едно място, ще се избият един друг за по-малко от ден. И ако по някакво чудо се съберат хиляда, вниманието им сигурно ще бъде насочено към войската. Във всеки случай, аз не вярвам на приказките по тържищата за някакво събиране на племената. Това противоречи на всичко, което знам за планинците.
Джондра кимна замислено, след което попита:
— Ами нашите ранени? Колко са и тежки ли са раните им?
— Много повърхностни рани и натъртвания, милейди — съобщи Арванеус — но само четиринайсет са ранени, а двама от тях сериозно — той се поколеба, след това продължи: — Единайсет са убити, милейди.
— Единайсет! — тя въздъхна и затвори очи.
— Щяха да са повече, милейди, ако не беше Конан — намеси се Теладис, а Арванеус се нахвърли върху него.
— Престани да повтаряш брътвежите на варварина, човече!
— Достатъчно! — извика Джондра. Гласът ѝ моментално усмири ловците. — Аз ще реша какво да правим утре. Сега се погрижете за ранените и изгасете пожарите. Арванеус, ти имаш грижата за това — тя спря да си поеме дъх, без да погледне към никого от двамата. — Конан, ела в палатката ми. Моля те! — Джондра произнесе с усилие последните думи, бързо се обърна и излезе от кръга. Робата ѝ се развя и разкри голите ѝ бедра.
Посещенията на Конан в палатката на Джондра и в нейните кожи за спане бяха публична тайна.
Мъжете старателно отместиха поглед от Конан. Арванеус изглеждаше потресен. Само Тамира го погледна с очи, които блестяха като ками.
Едрият кимериец поклати глава, недоволен от капризите на жените, прибра меча в ножницата и последва Джондра. Вътре тя смъкна копринената роба от раменете си. Ръцете му се плъзнаха по гладката ѝ гола кожа; Джондра се притисна към него и зарови глава в широките му гърди.
— Аз… аз не трябваше да казвам това — промърмори тя. — Не се съмнявам в онова, което си видял, И искам да споделям леглото си с теб.
— Добре е, че ми вярваш — той гладеше косата ѝ, — защото аз го видях. Но сега не е време да говорим за това — тя въздъхна и се притисна още по-силно, сякаш това беше възможно. — Време е да говорим за връщане. Твоите ловци понесоха тежки загуби, а до планините има още един ден. Когато навлезете там с каруците и воловете, няма да убегнете от вниманието на племената. Те ще избият хората ти, а теб самата ще вземат за робиня на някой мръсен дивак и жените му ще те бият заради красотата ти. Докато суровият живот и тежкият труд не съсипят хубостта ти така, както са съсипали тяхната красота.