В сивата зора Джинар гледаше жалките останки от групата, с която беше тръгнал. Петима изплашени мъже и никакви коне.
— Беше великанът — каза Шармал. Беше изгубил чалмата си, лицето му беше изцапано с кал и засъхнала кръв от рана на главата. Очите му бяха приковани върху нещо, което никой друг не можеше да види. — Великанът изкла всички, които настигна. Никой не можа да му се опре — никой от групата не направи опит да го накара да замълчи, защото лудият беше свързан с боговете и закрилян от тях.
— Смята ли някой, че ние все още можем да вземем Очите на огъня от заморийската жена? — попита уморено Джинар. Четиримата му отговориха с безизразни погледи.
— Той отряза ръката на Фаруз — каза Шармал.
— Кръвта шуртеше от нея, докато той препускаше в нощта, за да умре.
Джинар не обърша внимание на младежа.
— Има ли някой, който да се съмнява в цената, която ще платим за неизпълнението на заповедта на има̀ла Басракан? — отново четиримата, които криеха своите чувства, останаха безмълвни, но отговорът се четеше в тъмните им очи, сега изпълнени с ужас.
Шармал започна да плаче.
— Гигантът беше духът на земята. Ние разсърдихме истинските богове и те ни изпратиха наказание.
— Тогава значи е решено — Джинар поклати глава. Той ще остави много неща, включително любимото си седло и две млади жени, но това може по-лесно да се поправи, отколкото кръвта, изтекла от вените на един мъж. — На юг племената все още не обръщат внимание на призива на Басракан. Интересуват се единствено от керваните на Султанапур и Аграпур. Там ще отидем. По-добре да отидем там с риск да не ни приемат, отколкото със сигурност да се изложим на гнева на Басракан.
Джинар не видя как Шармал се приближи и изведнъж стовари юмрук върху гърдите му. Остана без дъх и смутен сведе очи. Ударът не беше много силен. Чак сега видя дръжката на кама в стиснатия юмрук. Когато отново вдигна очи, другите бяха изчезнали — не искаха да имат нищо общо с работата на един луд.
— Ти се опозори, Джинар — каза Шармал с тон, сякаш поучаваше дете. — По-добре да се изложим на неговия гняв, отколкото да не изпълним волята на истинските богове. Вярвам, че разбираш това. Ние трябва да се върнем при има̀ла Басракан, който е свят човек, и да му разкажем за великана.
Прав е, помисли Джинар. В онзи лагер беше смъртта. Той усети нейния дъх. Джинар отвори уста да се засмее и кръвта бликна.
Дванадесета глава
Когато следобедните сенки започнаха да се удължават, положението в лагера на ловците донякъде се нормализира. Пожарите бяха изгасени, а каруците, които не можеха да се поправят, бяха бутнати надолу по хълма заедно с обгорелите товари, които също не можеха да се използват. Повечето от ранените бяха на крака, макар и да не бяха готови за нова битка като останалите. Мъртвите, чийто брой се увеличи с двама от най-тежко ранените, бяха заровени в подножието на хълма и над тях беше натрупана каменна пирамида, за да не ги изровят вълците. Във всеки случай така постъпиха със заморийските мъртъвци. Зад отсрещния хълм, където бяха завлекли труповете на планинците, грачеха и се бореха лешояди и гарвани.
Сега поставиха стражи не само около лагера на самото било, но и в подножието на хълма. Така нямаше да бъдат изненадани. Конан ги посъветва да разположат стражите по този начин. Тогава Джондра се отнесе пренебрежително към съвета, но въпреки това заповяда да се поставят стражи, без да признава заслугата на Конан.
Конан ходеше из лагера със свъсено като буреносен облак лице, но не защото се чувстваше засегнат. За него нямаше значение на кого се приписва заслугата, щом като охраната на лагера беше засилена. Но Джондра го избягваше през целия ден. Тя провери състоянието на ранените, отиде да види приготвянето на храната, занимаваше се с множество задачи, които обикновено възлагаше на други. И натовари със задачи всички в лагера с изключение на Конан. Конан знаеше, че тя върши всичко това, за да не говори с него.
Тамира мина покрай него, понесла внимателно табла с шише вино и бокал върху нея. Конан я хвана за ръката.
— Не ме задържай — каза тя смутено. — Джондра иска веднага да ѝ занеса вино, а при настроението ѝ днес нямам никакво желание да се бавя — изведнъж дребната крадла се изкиска. — Може би за всички ни щеше да бъде по-добре, ако през нощта не беше спал самичък.