Джондра подкара коня си до неговия. Пътеката беше достатъчно широка, за да могат двете животни да яздят едно до друго.
— Чудесен ден, нали? — каза тя весело.
Конан я погледна, без да каже нищо.
— Очаквах през нощта да дойдеш при мен. Ох, бях се зарекла да не ти казвам… — тя свенливо го погледна през спуснатите си мигли. — Знаех, че няма да ме изоставиш. Искам да кажа… мислех… че ще останеш заради мен. Права ли съм?
— Права си — съгласи се той неохотно, но Джондра изглежда не обърна внимание на тона му.
— Бях сигурна — отвърна тя и се усмихна още по-мило. — Тази нощ веднъж завинаги ще сложим край на миналото — каза тя и препусна напред, за да заеме мястото си начело на колоната.
Конан изръмжа.
— Какво иска тази? — Тамира изравни коня си с неговия. Яздеше същата кобила, която беше избрала за бягството. Тя погледна ревниво подир отдалечаващата се благородница.
— Нищо от съществено значение — отговори Конан.
Младата крадла се намръщи презрително.
— Навярно си мисли, че си все още тук заради нейните разкошни прелести, които безсрамно излага на показ. Но ти си тук заради мен, нали?
— Разбира се — отвърна Конан. — Но ако не искаш да видиш как добре си служи Джондра с пръчката, постарай се да не ни вижда да разговаряме много често.
— Нека само се опита!
— В такъв случай може би имаш намерение да ѝ обясниш, че не си камериерката Лиана, а крадлата Тамира.
— Ако ми излезе в честен бой… — започна дребното момиче и отметна назад глава, после спря и се засмя. — Но аз искам от теб друго, а не приказки. Тях оставам за нея. До довечера, Конан.
Когато Тамира изостана, едрият кимериец тежко въздъхна. Задачата му не бе лесна. И всичко това защото не можеше да позволи на една жена, с която бе спал — още по-малко пък на две — да навлезе в Кезанкианските планини, докато той препуска назад към Шадизар. Предположи, че онези мъже, които наричаха себе си цивилизовани, а него варварин, биха направили това с лекота. Той обаче не можеше, а гордостта му стигаше, за да вярва, че ще успее безопасно да изведе и двете от планините. Той, разбира се, знаеше, че рано или късно всяка от тях ще научи за другата. Тогава, беше сигурен в това, ще предпочете да влезе в Кезанкианските планини, отколкото да се изправи пред тези жени.
Мисълта за планинците го върна обратно към действителността. Ако не бъде бдителен, може изобщо да не влязат в планините, камо ли да излязат. Огледа заобикалящите го стръмни, тъмни планински склонове, осеяни със странно изкривени от вятъра и суровата природа дървета. Насочи поглед към назъбените върхове напред. Не можа да зърне никакви следи от живот, но вятърът довея някакъв звук — все още слаб, но обезпокоителен.
Спря коня си, за да погледне назад, и усети как космите на тила му настръхват. Далеч в ниското между хълмовете се водеше битка. От мястото, където се намираше, виждаше само прах, която се вдигаше като пушек от хълмовете, и малки като мравки фигурки на мъже, но за един миг зърна, можеше да се закълне в това, заморийско бойно знаме на един от хълмовете. После мъж с чалма на главата го свали. Повечето от другите фигури, които можа да различи, бяха също с чалми.
— Какво има? — извика Джондра, препускайки по пътеката. Трябваше да си пробива път между струпалите се зад Конан ловци. — Защо спряхте?
— Долу се бият, милейди — съобщи Теладис, засланяйки очи, за да погледне към хълмовете. — Не мога да кажа кои са, но се бият.
— Планинци — каза Конан. — От това, което се вижда, е ясно, че планинци избиват част от заморийската армия.
— Глупости! — озъби се Арванеус. — Армията ще помете всяка планинска сбирщина. Освен това племената никога не се събират толкова много и… и… — докато говореше, силата на думите му намаля и той завърши неубедително: — От това разстояние е невъзможно да се видят подробности. Могат да се бият кои ли не. А даже и изобщо да не се бият.
— Вярно, може би е народен танц — подметна Конан иронично.
Джондра го хвана за рамото.
— Можем ли с нещо да им помогнем?
— Не, дори да имахме крила — отговори едрият кимериец.
Като чуха отговора, по лицата на ловците се изписа облекчение — облекчение, примесено със страх. Беше много лесно да се говори за влизане в Кезанкианските планини и за риска да се изправят пред гнева на планинските племена. Но да го видят в действителност, дори отдалеч, беше нещо съвсем различно. Особено когато този гняв се изливаше от ръцете на повече планинци, отколкото човек очаква да види, дори цял живот да скита из планините.