Басракан изсипа сръчно останалата прах в сребърна кадилница, закачена на сребърна верига. Запали я с кремък и огниво и тя започна да тлее. Изравнявайки грижливо краката си с широката основа на триъгълника, размаха кадилницата по специален начин. От сребърното кълбо се издигнаха валма̀ пушек и понесоха към небесата заклинанието на Басракан. С всяко размахване на кадилницата във въздуха прозвучаваше по една кристална дума — думи, които има̀лът с горящия поглед не можеше да чуе, защото не бяха предназначени за човешки уши, нито пък човешки ум можеше да разбере.
Сякаш самият въздух заплашително заблестя. Пушекът от кадилницата се сгъсти и се спусна върху каменния под, подравнен от свръхестествена сила по контурите на скицата. Напяването на Басракан стана по-бързо и по-силно. Думите зазвънтяха глухо като надгробно оплакване, идващо от дълбините на пещера. От пушека, сега разстлан по цялата фигура, се появи огън, който ставаше все по-ярък и по-буен, докато накрая загоря със заревото на сякаш събрани кадилници от цялата земя. От топлината по мършавите бузи на Басракан се лееше пот. Огънят стана заслепяващ, думите на има̀ла разтърсваха стените.
Изведнъж Басракан млъкна. Настана тишина и в същия миг огънят, пушекът и начертаната фигура изчезнаха. Дори кадилницата престана да пуши.
Свършено е! — помисли Басракан и изведнъж се почувства уморен. Дори костите му бяха омекнали. Но направи нужното.
Когато видя останките от обвинителите, потрепери. Над всяка купчинка пепел, в която беше изгоряло всичко, което може да гори, се полюшваха бледи пламъчета. Докато ги гледаше, те изгаснаха. Басракан пое дълбоко дъх. Това не беше основание за страх, а по-скоро за възторг.
В стаята нахлу задъхан Ябил, притиснал силно ръка до хълбока си.
— Бла… бла… благодат на боговете…
— Един има̀ла трябва да се държи с достойнство — сряза го Басракан, възвърнал си своята самоувереност, възвърнал си вярата, забравил за мътилката на страховете си. — Един има̀ла не тича.
— Но лагерите, има̀ла — успя да промълви Ябил, докато отваряше уста да си поеме дъх. — Огън. Мъже горят. Горят, има̀ла! Войни, старци, момчета. Дори неотбити бебета горят, има̀ла! Просто пламват и ни вода, ни кал могат да изгасят пламъците. Стотици и стотици.
— Според мен не са толкова много — отговори хладно Басракан. — Сто, може би дори двеста, но не толкова много, както казваш ти.
— Но, има̀ла, в лагерите настъпи паника.
— Ще говоря с хората, Ябил, и ще ги успокоя. Онези, които са умрели, са били с нечиста кръв. Начинът, по който умират, нищо ли не ти говори?
— Огънят ли, има̀ла? — попита неуверено Ябил.
— Да не би да са разгневили духовете на огъня?
Басракан се усмихна като на ученик, който добре си е научил урока.
— Не е просто гняв, Ябил, много повече. И всички мъже с такава кръв ще послужат за изкупление — тогава си спомни нещо — думи, които сякаш бяха произнесени много отдавна. — Моите стражи, Ябил. Видя ли ги, преди да влезеш тук?
— Да, има̀ла. Когато идвах при теб. Двама. Стояха пред вратата заедно с има̀ла Рухала, изпълняващ някаква поръчка — в очите му проблеснаха лукави огънчета. — Те тичаха, има̀ла. Рухала не разбира от достойнство. Само изключителната важност на това съобщение ме накара така да бързам.
— За Рухала бързината също е от изключителна важност — промърмори Басракан толкова тихо, сякаш говореше на себе си. Той впи в другия мъж острия си като кама поглед. — Рухала е виновен за загиналите от огъня през този ден. Той и онези неверни стражи, които избягаха с него. Рухала изкуши убийците, които загинаха днес, с лъжовни вярвания и порочни пътища — Може би е така. Трябва да е така. Сигурно е така, помисли той. — Рухала и стражите, които избягаха с него, трябва да бъдат върнати, за да си платят за стореното — продължи Басракан. Малко неща го развеселяваха, но мисълта, която го споходи, разтегли тънките му устни в усмивка. — Те трябва да бъдат предадени на жените, чиито мъже загинаха днес. Нека онези, които загубиха своите семейства, роднини и приятели, изберат подобаващо отмъщение.
— Както наредиш, има̀ла, така ще бъде — Ябил замръзна, превил гръб в поклон, а очите му се разшириха от ужас. — Ай-ай! Има̀ла, изхвръкна ми из акъла от изгарянията и… — Басракан го погледна, Ябил преглътна и продължи: — Шармал се върна, има̀ла. Един от онези, които изпрати да донесат Очите на огъня — добави той, когато високият свят човек повдигна въпросително вежди.