— Върнали са се! — възкликна Басракан, без да успее да скрие вълнението в гласа си. — Очите на огъня са мои! Слава на древните богове! — изведнъж Басракан стана ледено спокоен, от вълнението беше останала само силата на гласа му. — Донеси скъпоценностите при мен. Веднага, глупако! Нищо не трябва да ти попречи да ги донесеш! Нищо! Доведи също и мъжете! Наградата им няма да е малка.
— Има̀ла… — започна колебливо Ябил — Шармал е самичък и с празни ръце. Казва, че останалите са мъртви… и разни други неща дърдори. Но приказките му са почти безсмислени. Той… той не е с ума си, има̀ла.
Басракан скръцна със зъби и дръпна разделената си на две брада, сякаш искаше да я изскубне от корен.
— С празни ръце — промълви най-после той с дрезгав леден глас. Сега не може да бъде измамен. Няма да бъде измамен. — Какво се е случило, Ябил? Къде са Очите на огъня? Искам да знам всичко. Разпитай този Шармал. Жив го одери. На късчета го нарежи! Искам всичко да науча.
— Но, има̀ла… — прошепна Ябил — човекът е луд. Древните богове го покровителстват.
— Направи каквото ти заповядвам! — изрева Басракан и Ябил се разтресе от ужас.
— Както… както наредиш, има̀ла, така ще бъде — той се поклони ниско и тръгна заднешком към вратата.
Толкова много неща се случиха, помисли Басракан, за толкова кратко време. Нещо забравям. Нещо…
— Ябил! — другият мъж трепна и спря. — В планините има чужденци, Ябил. Трябва да се намерят и всички оцелели да се доведат при мен. За жертвоприношение на истинските богове. Изпълнявай! — той махна с ръка и Ябил изскочи тичешком от стаята.
Петнадесета глава
— Тук ще спрем — нареди Джондра при изгрев слънце. Арванеус предаде заповедта, ловците покорно слязоха от конете си и се заеха с животните.
Конан я погледна въпросително и тя му се усмихна.
— Когато си по следите на рядък звяр — обясни Джондра, — не трябва да се подминават местата, където се храни. Във всеки лагер ще оставаме по няколко дни, за да го търсим.
— Да се надяваме, че звярът няма да направи същото — отговори Конан. Благородницата се намръщи, но преди да каже нещо, Арванеус се върна и застана до коня ѝ.
— Веднага ли искате да изпратя следотърсачи, милейди? — попита той.
Джондра кимна и мъжът видя в очите ѝ тръпката на възбудата.
— Ще бъде чудесно, ако още през първия ден попаднем на следи. Да, Арванеус. Изпрати най-добрите.
Тя погледна към Конан, но той се направи, че не забелязва поканата в очите ѝ. Неговите умения да разчита следи бяха не по-лоши от тези на ловците, но той нямаше интерес да намери търсеното от Джондра същество. Конан искаше само двете жени да се върнат живи и здрави в Шадизар, а ако отиде да търси следи, нямаше да може да ги пази.
Когато Конан не каза нищо, лицето на Джондра помръкна. Тъмноокият ловец се усмихна злобно.
— Не всеки може да бъде следотърсач — подхвърли Арванеус, без да се обръща към някого. Той се поклони изискано на Джондра и отстъпи няколко крачки с лице към нея. После се обърна и извика: — Всички следотърсачи при мен! Теладис! Зурат! Абу! — Арванеус продължи да ги назовава по име и скоро той и деветима ловци напуснаха лагера в десет различни посоки. Тръгнаха пеша, защото от гърба на коня малката следа можеше да се пропусне, а следотърсачът трябва да разчита следата, както книжникът думите върху пергамента.
Когато десетимата заминаха, красивата благородница започна да дава нареждания за построяване на лагера, а Конан — взел точило, парцал и чаша със зехтин — се настани на удобно малко встрани. Човек трябва да се грижи за оръжието си, особено ако в скоро време му предстои да го използва. Конан беше уверен, че това време няма да закъснее. От надвисналите над тях планини сякаш се излъчваше скрита заплаха, всеки камък беше просмукан с нещо, което го правеше неспокоен. Каменното точило се плъзгаше по острието с леко свистене. Утринното слънце вече преваляше небосвода.
Конан прецени, че лагерът е разположен толкова добре, колкото позволяват обстоятелствата. Хилавите дръвчета, толкова нарядко из Кезанкианските планини, на това място бяха събрани в нещо като горичка, макар и изключително рехава. Във всеки случай служеха макар и малко за укритие на лагера.
Червената палатка на Джондра, която тя нито за миг не помисли да изостави, беше издигната между два огромни гранитни блока, а отзад беше защитена от отвесна скала. Други палатки не бяха донесли — за което кимериецът беше благодарен — и постелките на ловците бяха разпръснати по две — по три в няколко добре прикрити падини. Конете бяха скрити в дълга, тясна котловина, която можеше да бъде подмината, дори ако човек специално я търси. За всеки, незапознат с местността, лагерът беше невидим. Но Конан не се успокои. Планинците познаваха по-добре от тях своите планини. Това ще им създаде неприятности.