Никога няма да мога да разбера жените, реши той. Никога! После видя, че останалите в лагера ловци, застанали в кръг около него, разтревожени го гледаха. В първия миг се изненада, но после се досети, че очакват да научат нещо за приятелите си. Конан изхвърли от ума си мислите за жените.
— Призори — заяви той — тръгваме за Шадизар. Но трябва да оцелеем дотогава. Тази нощ никой не бива да заспива, освен ако не иска да посрещне утрото с прерязано гърло. Няма да се палят никакви огньове. Разпределете всички запаси.
Ловците бързо се приготвиха. Всеки получи по три колчана стрели и още едно копие, мях с вода и торба сушено месо. Един-двама страхливци избягаха с получените запаси, но Конан не заплаши останалите със смърт, ако някой ги последва.
Всеки момент от всички страни — с изключение откъм скалата зад палатката на Джондра — можеха да ги нападнат планинци. Дори никой да не ги нападне през нощта, още на зазоряване трябваше да вдигнат лагера. При нападение, ако не успеят да ги отблъснат и има опасност да бъдат разбити, всеки трябва да се погрижи сам за спасяването си.
Най-лошото от всичко ще бъде, ако ги нападне звярът. Минавайки от човек на човек в припадащия мрак, Конан завърши инструкциите:
— И не се опитвайте да се биете със звяра. Ако дойде, бягайте и се молете боговете да ви закрилят.
Конан седна на земята недалеч от палатката на Джондра. Ако се сбъднат опасенията му, останалите трябваше да мислят само за себе си. Той обаче трябваше да е близко до жените, за да ги отведе.
Лек шум от стъпки извести приближаването на Тамира. Конан отмести двете си копия и ѝ направи място до себе си.
— Заспа — съобщи стройната жена с въздишка и седна на земята до него. — Изтощи се от плач. И кой е виновен за онова, което е видяла?
— Всичко стана по нейна заповед — отговори тихо Конан — и поради нейната гордост. Онзи бритунианец ѝ каза за звяра, а аз ѝ съобщих какво бях открил за него.
— Суров човек си ти, кимериецо. Суров като тези планини.
— Аз съм мъж — отвърна сдържано той.
Известно време Тамира мълча. Накрая промълви:
— Джондра съобщи, че се връщаш в Шадизар с нея.
Конан се намръщи.
— Изглежда Джондра говори повече за човек, който е почти напълно изтощен.
— Тя смята да отдели в двореца си покои за теб.
— Глупости!
— Възнамерява да те облече в коприна със златни гривни и ленти на ръцете, за да подчертават мускулите ти.
— Какво? — стори му се, че в засилващия се мрак чу хихикане до себе си и я погледна. — Смей си се самичка на шегите си, момиче — изръмжа той. — Аз не ги намирам за смешни.
— За нея също си бил първият мъж, Конан. Ти не можеш да знаеш какво означава това за една жена, но аз знам. Тя те обича. Попита ме дали има други мъже като теб. Дори те сравнява с Елдран, онзи бритунианец. Преструва се, че не си спомня името му, макар добре да го знае.
Нещо в гласа ѝ го порази.
— Митра да ме ослепи, ако ти не я съжаляваш — гласът му прозвуча скептично.
— Тя не познава мъжете като мен — оправда се дребната крадла. — Трудно е да си жена в пълен с мъже свят.
— Още по-трудно ще бъде в свят без мъже — отвърна той сухо, а тя заби юмрук в ребрата му.
— Не разбирам шегата ти… — започна тя, но той бързо затисна с длан устата ѝ.
Конан се напрегна да различи шума, който го бе разтревожил. Ето там. Стържене на копито — неподковано копито — по камък.
— Бягай вътре! — прошепна той и я бутна по посока на палатката. — Събуди Джондра и я приготви за бягство. Бързо!
В този момент рев раздра нощта.
— В името на истинските богове!
Тълпи планинци на коне нахлуха в лагера, ятаганите в ръцете им проблясваха на бледата лунна светлина.
Конан вдигна едно копие и го хвърли по най-близката цел. Един ездач с чалма на главата се хвана за гърдите, изпищя и падна от препускащия кон. Приближи се друг планинец, призоваващ високо боговете си. Кимериецът нямаше възможност да хвърли второто копие. Той легна ниско и го размаха като тояга към краката на връхлитащото животно. Чу се силно изпукване, кон и ездач се преметнаха през глава. Преди планинецът да успее да стане, Конан заби копието в гърдите му.
Навсякъде около кимериеца се чуваше звън от удари на стомана в стомана. Мъжете надаваха бойни викове и сечаха и мушкаха с оръжията си. Конан устояваше на тази смъртоносна, кървава буря, ръководен от инстинктите си на войн. Той измъкна копието си от мъртвото тяло на планинеца и се завъртя навреме, за да посрещне надвисналия над него ятаган. После ловко завъртя върха на копието си около кривото острие и го заби в гърлото на брадатия нападател. В смъртна агония планинецът сграбчи с две ръце оръжието, което го беше убило. Конят продължи да препуска, той падна и измъкна копието от ръката на Конан.