— Конан! — през общата врява до ушите на кимериеца достигна викът на Тамира. — Конан!
Очите на кимериеца отчаяно затърсиха стройната жена… за да я открият издърпана за косите до седлото на един планинец, който ги стискаше в юмрука си. Оголил зъби в жестока усмивка, той презрително доближаваше ятагана си към гърлото ѝ. С една ръка Тамира отчаяно се опитваше да отклони острието, а с другата се държеше за дрехите му.
Конан измъкна меча си. С два скока се озова до Тамира — главата на планинеца се отметна назад с отворена уста, когато стоманата на кимериеца гладко се заби между ребрата му. Безжизнените пръсти пуснаха косата на Тамира. Преди девойката да падне, Конан я хвана. Треперещите ѝ ръце се увиха около врата му и тя се разрида на гърдите му.
Конят на планинеца продължи да препуска с трупа на гърба си. Конан мигновено усети положението в лагера. Битката вървеше зле. Или по-точно свършваше зле, защото вече беше почти към края си. В лагера се мяркаха малко глави с чалми, а и те бяха заети с ограбване на мъртвите. Кръвожадни викове в тъмнината показваха, че планинците се разпръскват да преследват ловците. Палатката на Джондра гореше.
По гърба на едрия кимериец пробягаха студени тръпки. Докато гледаше, палатката рухна сред водопад от искри в нощта. Ако Джондра беше вътре, нямаше никаква надежда да е останала жива. Искаше му се да вярва, че е излязла, но сега не можеше да ѝ помогне. Вече имаше една жена на ръцете си и не можеше да отделя време за още една.
Конан се наведе, хвана Тамира за краката и я метна на рамото си като чувал. Сред хълцанията се чу колеблив протест, но потокът от сълзи не намаля. Никой от планинците, които продължаваха да секат труповете на убитите ловци, не забеляза нито мускулестия младеж, нито неговия товар. Те изчезнаха в нощта.
Конан се придвижваше от сянка към сянка като дух. Той знаеше обаче, че само тъмнината не е защита. От безоблачното кадифяно небе седефената луна хвърляше малко светлина, но и тя беше достатъчна на планинците, които ги търсеха, да ги открият. Късата бяла роба на Тамира още повече усложняваше положението. Потъналите в нощен мрак скали се огласяваха от чаткането на конски копита върху камък, от виковете на преследвачите. Те ги следваха отблизо. Ако имаха достатъчно време, щяха да ги открият.
Кимериецът продължи да тича все по-далеч от шума на планинците. Очите му напрегнато търсеха укритие. Погледът му попадна на издължено тъмно петно. Приближи към него и откри върху една скала хоризонтална пукнатина. Пролуката беше достатъчно широка, за да може Тамира да се вмъкне, и достатъчно дълбока, за да не бъде открита, освен ако човек не пъхне ръката си вътре.
Конан свали момичето от рамото си и го бутна в пукнатината.
— Постарай се да не вдигаш шум — посъветва я той — и не излизай. Бързо ще се върна. Чуваш ли ме, жено!
— Той… той се канеше да ме убие — изхлипа тя. — Той се сме… смееше… — тя се вкопчи в него, но Конан внимателно свали ръцете ѝ от раменете си.
— Това мина. Сега си на сигурно място, Тамира.
— Не ме оставяй.
— Трябва да намеря Джондра. Остани тук, докато се върна, и после тримата ще се измъкнем от тези планини — Конан се надяваше, че в гласа му звучи увереност — във всеки случай по-голяма от тази, която изпитваше в момента — но тя се отдръпна от него навътре в пукнатината.
— Тогава върви — сопна се тя нацупено. Конан не можеше да я види, но сълзите ѝ изглежда изведнъж бяха пресъхнали. — Е? Върви, щом искаш.
Той се подвоуми, но трябваше да намери Джондра — жива или мъртва. Докато се върне, Тамира щеше да е на сигурно място.
— Бързо ще се върна — повтори Конан и се изгуби в нощта.
Тамира надникна от дупката в скалата, но макар да виждаше нощем като котка, не можа да види нищо. Конан беше изчезнал. Свъсила вежди, тя се сви в дъното на пукнатината.
Преди малко едва не беше заклана, сега смъртта също я дебнеше отвсякъде, а той търчи подир нея, когато и за слепеца е ясно, че тя е тази, която има нужда от утехата на неговите ръце. Но нима всички мъже не са слепи? Не беше честно тя да го харесва толкова много, а той почти да не се интересува от нея. Някога тя можеше да разсъждава спокойно и логично за всеки мъж. Някога — това изглеждаше преди сто години — преди да позволи на младия кимерийски великан да… Дори и сама, дори в тъмното, тя се изчерви.