Преглътна с труд и леко се изкашля.
— Ти спомена Ариани. Тя изпрати ли някакво съобщение за мен?
— Защо тъкмо тя те видя първа? — въздъхна Керин. — Да. Чака те в твоята стая. Ще ти съобщи нещо много важно, както ми каза — завърши тя с леко неестествена усмивка.
Конан се раздвижи и столът му изскърца.
— Момиче — подхвана Хордо, след като кимериецът се изправи. — Какво значи това „да позираш“? Аз ще се справя прекрасно с тази работа. — Керин се плъзна върху мястото, което Конан освободи.
Докато пресичаше стаята за посетители, Конан чакаше да чуе възмутения вик на Хордо, ала поглеждайки от стълбищната площадка, забеляза едноокият мъж да кима бавно, с доволна усмивка, цъфнала върху лицето му. Конан се разсмя и изкачи стълбите. Изглежда приятелят му щеше да получи от добра по-добра стока за своя сребърник.
Тесният коридор на горния етаж бе изпълнен с много врати, направени съвсем недодялано, защото първоначално построените помещения бяха разделени на доста повече от предвидените. Конан блъсна скованата от груби дъски врата на своята стая и видя Ариани застанала под малкия прозорец, избит високо в стената. Неговото наметало все още плътно обвиваше тялото й, юмруците й се показваха на врата, откъдето тя придържаше дрехата върху себе си. Той затвори вратата и се облегна върху грапавите дъски.
— Позирам! — започна тя без никакво встъпление. В очите й проблясваше пламъче, което той не можеше да разгадае. — Позирам за моите приятели, защото не могат да наемат модели.
Правя го често и никога не съм се чувствала смутена. Никога до днес.
— Аз просто те погледнах — обади се той тихо.
— Ти ме погледна — младата жена издаде звук между ридание и смях. — Ти ме погледна и аз се почувствах като момичетата в „Заклания Вол“, които се гърчеха под звуците на флейтата за онези омазани в слюнка мъже. Митра да порази очите ти! Как смееш да ме караш да се чувствам така!
— Ти си жена. Погледнах те както мъж гледа жена.
Тя затвори очи и заговори, обърната към напукания таван:
— Хама, ти майко на всички живи същества, защо се чувствам така развълнувана от един див варварин, който мисли със своя меч? — Доволна усмивка блесна върху лицето му, за да угасне почти веднага, смазана от сърдития поглед в нейните големи, светлокафяви очи. — Всеки мъж може да има колкото жени пожелае — продължи пламенно тя. — Отказвам моята свобода да бъде по-малка от тази на мъжа. Ако предпочета да имам само един мъж в своята постеля и не пожелая друг, докато той или аз си тръгна, това е лично моя работа. Можеш ли да ме приемеш такава?
— Майка ти никога ли не ти е казвала, че мъжът задава такива въпроси? — засмя се той.
— Митра да порази сърцето ти! — озъби се красивата жена. — Защо си губя времето? — Мърморейки на себе си, тя закрачи към вратата, като в бързината си разтвори широко наметалото.
Конан протегна тежката си ръка и я обви около талията й под дрехата. Остана й време само за сподавен крясък, преди той да я вдигне. Наметката се понесе към пода, меките й гърди се притиснаха в коравия простор на гръдния му кош.
— Ще останеш ли с мен, Ариани? — попита Конан, взирайки се в уплашените й очи.
Преди тя да успее да отговори, той вплете свободната си ръка в косите й и приближи нейните устни до своите. Малките и юмруци поаленяха, докато удряха коравите му рамене; стъпалата й напразно ритаха краката му над глезените. Нейната съпротива бавно замря и когато доволен шепот прозвуча в гърлото й, той освободи тъмните й коси. Задъхана, тя опря глава върху широките му гърди.
— Защо промени решението си? — след известно време успя да го попита тя.
— Не съм го променял, преди да попиташ — отвърна Конан. Тя го погледна уплашена, а той се усмихна. — Ала този път аз те попитах.
Ариани се засмя тихо и отново докосна гърдите му с глава.
— Хама, майко на всички живи същества — извика тя. — Ще разбера ли някога тези странни създания, наречени мъже?
Той внимателно я положи на рогозката си и дълго след това само родените в страстта й звуци пробягваха по нейните устни.
Шеста глава
В ранните сутрешни часове Улицата на Скърбите добре подхождаше на настроението на Конан. Паважът бе осеян с евтини остатъци от пиршествата на отминалата нощ. Малцината минувачи, които човек можеше да забележи наоколо, се олюляваха на път за вкъщи с подпухнали очи и изпити лица. Конан риташе боклуците по пътя и отговаряше с ръмжене на скимтящите насреща му бездомни кучета, впуснали се да дирят храна сред сметта.