Албанус вдигна капака, захвърли настрана парцаливата наметка и внимателно постави меча на предварително приготвеното място. Томовете на древния Ахерон, подвързани с кожа на девици, също се намираха в сандъка, внимателно отделени един от друг с коприна — те бяха най-важната принадлежност на магьосниците от скривалището. Пръстите му се отпуснаха за миг върху вързоп свитъци от платно. Нямаха значение за извършването на магиите, ала все пак заслужаваха своето място в сандъка — върху тях бе нарисуван Гариан — с цветни бои и с въглен. На почетното място, върху копринена възглавничка, положена на поставка от злато, лежеше кристална сфера във възможно най-наситеният тъмносин цвят, сред който танцуваха и блещукаха сребърни петънца.
Сулария остави дрехата да се плъзга бавно след нея по пода, приближи се и застана гола до Албанус. Докато гледаше към меча, езикът й докосна с няколко леки потупвания устните й.
— Това ли е оръжието, което погуби толкова хора? Не е ли опасно? Не трябва ли да го унищожиш?
— То е прекалено полезно — обясни й той. — Ако знаех каквото зная сега, никога нямаше да го оставя в ръцете на онзи глупак Мелиус. Тъкмо руническите знаци върху острието ме доведоха до неговата тайна, погребана в изтеклите хилядолетия.
— Но защо Мелиус изби толкова хора?
— Оръжието е било изковано, като духовете на шестима майстори на меча били вградени в стоманата — той леко докосна с пръсти острието, чувствайки силата, въплътена в неговата острота. Такава сила щеше да притежава той, власт извън познанието на смъртните умове, могъщество, недостижимо за земните крале. — И заради окованите в плен духове започва лудостта — той посегна да повдигне меча, ала спря: разтворените пръсти на ръката му бяха долепени до дръжката. — Ако една и съща ръка стисне дръжката три пъти, за да използва оръжието, то умът, който контролира ръката, ще бъде изпепелен, ще се слее с лудостта на онези древни майстори на шпагата. Бягай. Убий и бягай. Убий. Убий!
Гласът му прерасна във вик и той погледна Сулария. Устата й зееше, с неприкрит страх в сините очи тя се взираше в ръката му, стиснала меча.
Колко пъти си използвал меча? — прошепна тя.
Той се изсмя и изтегли ръката си. Вместо меча вдигна кристалната сфера и внимателно я обгърна с пръсти, изпълнен с благоговение. Знаеше, че не съществува никаква сила под небето, способна да направи дори най-нищожна драскотина върху видимо крехката повърхност на наситено синия кристал.
— Боиш ли се от този меч? — меко попита той. Твърдият му като елмаз взор сякаш проникваше до сърцето на кобалтовата сфера. — Ето от какво трябва да се боиш, защото чрез това може да повикаш и контролираш едно същество — демон ли, или бог, — самият аз не знам, ала то притежава такава власт, че дори томовете на Ахерон споменават за него с шепот, изпълнен със страхопочитание.
И той, Албанус, щеше да бъде неговият господар, повелител на повече власт, отколкото всички крале на всички народи по света. Дишането му се учести при тази мисъл. Никога досега не се бе осмелявал да повика съществото, защото това криеше опасност за човека, който го призоваваше — опасност, че господарят може да се превърне в роб, в простосмъртен, забавляващ безсмъртно чудовище, което разполага с вечността, за да се развлича. Ала нима той не бе потомък на Брагорас, древния крал-герой, убил дракона Ксутаркан и приковал демона Даргон в глъбините на Западното море?
Почти несъзнателно думите от заклинанието за повикване започнаха да се изтръгват от устните му:
— Аф-фар меа-ротр Омини деас-каан, Еет-фар белаан ифеах кристи…
Докато думите се нижеха, небето над града се смрачи сякаш самото слънце се превърна във вечерен здрач. Светкавици разкъсаха и оплетоха небето с раздвоените си езици и сред страшно бучене и вой земята започна да се тресе.
Анибус се препъна, внезапно го обхвана паника, той погледна стените, които се люшкаха като парче плат от буен бриз. Бе прекалено рано за това. Беше истинска лудост да опитва. И все пак той не бе довършил магическия напев. Все още съществуваше възможност да спре всичко. Бързо грабна сферата — сега тя блестеше — и я положи върху възглавничката в лакирания сандък. С извънредна съсредоточеност мъжът прогони всички мисли от ума си. Не биваше да допуска никакъв проблясък на желание да повика съществото. Никаква мисъл за него. Никаква.