— Мръсно — произнесе замислено Албанус, докосвайки с пантофа си мазно черно петно върху мраморния под, където бе коленичило момичето.
Погледите на останалите бяха изумени, сякаш той се бе превърнал в митическия дракон Ксутаркан. Изненадващо за всички, Мелиус пръв възвърна способността си да говори.
— Тези предмети, Албанус. Не би ли могло и ние да разполагаме с тях като тебе? — очите му с недоволство замигаха над торбичките; беше разсърден заради неспособността на останалите да изрекат каквото и да било. — Като знак, че всички ние сме равни — завърши нерешително той.
Албанус се усмихна. Достатъчно скоро щеше да им покаже колко равни са те.
— Разбира се — каза той спокойно. — Мислил съм по този въпрос — с жест посочи масата. — Избирайте и аз ще ви обясня какви способности притежава предпочетеният от вас предмет — докато приказваше, той прибра червения кристал в торбичка, завързана на колана му.
Мелиус се поколеба, ръката му се протегна, ала прекъсна движението си, едва докосвайки меча.
— Какви способности притежава това?
Мечът превръща всеки, който борави с него, в първокласен фехтовач. — След като установи докъде се простира мощта на меча, Албинус не продължи по-нататък в търсенето си. Нямаше намерение да става воин-герой, той щеше да бъде крал и щеше да разполага с живота на войните. — Вземи меча, Мелиус. Или ако се страхуваш от него, може би Вегенций… — Албанус въпросително повдигна вежди към войника с квадратното лице.
— Не ща магии да ме правят добър фехтовач — подигравателно рече Вегенций. Ала не посегна към никой от останалите предмети.
— Деметрио? — продължи Албанус. — Стивъна?
— Не харесвам магьосничеството — отвърна крехкият млад мъж и без да се крие, се оттегли от изложените на масата предмети.
Стивъна беше по-корава, ала и тя също тъй бързо поклати глава.
— За мене ще бъде достатъчно, ако тези вълшебства успеят да смъкнат Гариан от Трона на Дракона. Ала те няма да могат… — за миг тя посрещна погледа на Албанус, но извърна глава в друга посока.
— Ще взема меча — внезапно обяви Мелиус. Той повдигна оръжието, за да го изпита и се засмя: — Нямам скрупули като Вегенций по какъв начин ще стана майстор фехтовач.
Албанус се усмихна любезно, ала лицето му се вкорави.
— Чуйте ме сега — заговори той, фиксирайки поред всички присъстващи с черните си като обсидиан очи. — Показах ви само малка част от мощта, с която ще спечеля трона на Немедия и ще удовлетворя вашите желания. Знайте, че няма да позволя никакви отклонения, никакво вмешателство, което би попречило на плановете ми. Нищо не ще стои между мен и Трона на Дракона. Нищо! Отивайте си сега!
Те се оттеглиха и го оставиха сам, сякаш той вече седеше върху Трона на Дракона.
Първа глава
Високият, мускулест младеж крачеше по улиците на Белверус — осеяната с паметници и мраморни колони столица на Немедия; погледът му бе изпълнен с предпазливост, а ръката — близо до бляскавата от дълга употреба, пристегната с кожа дръжка на сабята. Дълбоките му сини очи и обшитото с кожи наметало подсказваха, че произхожда от северната провинция. В по-добрите си времена Белверус беше виждал много варвари от север, заслепени от великия град, лесно разделили се със среброто или оскъдните си надници в злато — въпреки че често се налагаше загърнатите в черни наметки стражи да ги изхвърлят, докато се оплакваха, че били измамени, просто защото не бяха разбрали законите на цивилизацията. Този мъж обаче, макар да беше само на двадесет и две години, крачеше с увереността на човек, вървял по улиците на градове със същото или още по-респектиращо величие — площадите на Султанапур и Аграпур, наречен порочният град; дори и из легендарните градове на далечен Китай.
Той се движеше по Високите Улици, в района на Пазара, на не повече от половин миля до двореца на Гариан, краля на Немедия, ала не се плашеше да попадне и в Хелгейт, свърталището на крадците в града. Отворените магазини бяха изложили стоките си върху маси навън, тълпи се движеха сред тях и разпитваха за цените на платове от Офир, вина от Аргус, стоки от Кот и Коринтия, дори от Туран. Ала каруците на амбулантните търговци, които трополеха по паважа, превозваха малко неща за ядене, а цените караха младежа да се чуди дали ще може да се изхрани по-продължително време в този град.