— Кълна се в оръжието си — заговори Конан — и в Кром, повелителя на мъртвите, че никога няма да ви предам. — Ледено сините му очи срещнаха погледа на Ариани и го задържаха. — По-скоро ще умра.
Ариани пристъпи напред с лице, върху което се четеше почуда, и колебливо постави ръка върху бузата на кимериеца.
— Ти не приличаш на никой друг мъж, когото някога съм познавала — прошепна тя. Гласът й укрепна. — Вярвам му. Ние ще уредим среща между него и Тарас. Съгласен ли си Стефано? Грекус? — Двамата скулптори отсечено поклатиха глави. — Лукас? Лукас!
— Какво? — мършавият философ трепна, сякаш досега бе спал. — Каквото кажеш, Ариани. Подкрепям те с цялото си сърце. — Очите му пробягаха по голата сабя на Конан, главата му се отметна назад и срещна с глух удар стената. Той остана така, втренчен в бляскавата стомана с ужасени очи.
— Философи — насмешливо измърмори Ариани.
— Трябва да вървя — заяви Конан и прибра сабята си в ножницата. — Имам уговорена среща с Хордо.
— Тогава ще се видим довечера — предложи Ариани. Стефано изведнъж заприлича на човек, измъчван от болки в стомаха. — И, Конан, — додаде тя, когато кимериецът се обърна от вратата, преди да излезе. — Поверявам ти своя живот.
Наистина държа нейния живот в ръце, помисли си Конан, след като напусна странноприемницата. Тя бе свързала сърцето си с този заговор, с този бунт. Той все пак можеше да успее. Ако наистина Тарас разполагаше с хиляда обучени и въоръжени войни, както твърдяха заговорниците… Ако хората наистина се вдигнеха и последваха шепата вдъхновители на въстанието. Ако не удареха на бяг пред сключените в плътна редица щитове и отмерената стъпка на пехотата, пред атаката на бронираната в доспехи тежка кавалерия и разтърсващия покривите грохот на чудовищните обсадни машини. Ако бунтовниците, заслепени в детинската си гордост, можеха да бъдат убедени, че идеалите им трябва да почакат, докато бъде спечелена победата и превзет кралският дворец. Ако се спуснеха на щурм достатъчно бързо и решително, докато Златните Леопарди все още бездействат в неведение. Прекалено много „ако“. Животът на Ариани беше свързан с обречено дело. И все пак с гордостта на своята младост, Конан се закле още веднъж — този път пред себе си. Щеше да остане верен на своята клетва и нямаше да предаде бунтовници. Но той също така щеше да спаси живота на Ариани — въпреки нейното желание.
Девета глава
Пясъчният часовник се бе обърнал само веднъж след пладне, ала Улицата на Скърбите бе започнала своите пиршества — отначало бавно, а сетне все по-вихрено, за да достигне нощната си кулминация. Стотина жонгльори хвърляха топки, бухалки, ножове, пламтящи жезли на пресечките, където скоро щяха да пристигнат още толкова като тях. Стотици блудници, начервени, окъпани в благоухания, облечени оскъдно в ярки разноцветни дрехи от коприна, се протягаха по тези неприветливи улични ъгли, където в гъстия мрак вечерта още две хиляди като тях щяха да кършат изкусително тела. Измежду тях бавно се разхождаха десетки благородници и търговци в пищни туники, всеки съпровождан от въоръжен с меч телохранител или дори двама телохранители — пищен, богат челен отряд, когото множеството следваше в лова на удоволствия. Дузини носилки, пренасяни от роби със силни мускули и обкръжени от покрити с броня пазачи, криеха зад завесите си лъскави, изгарящи от нетърпение жени, желаещи да вкусят преди своите посестрими пороците, предлагани от отчаяни несретници на Улицата на Скърбите. И сред това пъстроцветно множество просяци, обвити в дрипи, молеха за милостиня.
Конан вървеше по улицата, безразличен към гледките и звуците, докато накрая спря и избухна в смях пред странноприемницата „Пълната луна“ Върху дебела дъска, окачена над входа, бе нарисувана гола жена: паднала на колене, наведена напред, обърната с гръб към минувачите, а пищната й задница лъщеше и хвърляше сноп отразени слънчеви лъчи по цялата улица. Това подсказваше грубите наслади, които Хордо бе предпочел.
Изведнъж една от носилките привлече погледа на Конан — беше с алени завеси, а черната й рамка и пръти за носене блещукаха, украсени със злато. Това бе със сигурност носилката, която бе видял през първия си ден в Белверус — носилката на забулената жена, погледнала го така странно. Алената завеса отново бе издърпана рязко и той още веднъж задържа в очите си погледа на жената, забулена в сиво. От такова разстояние трудно би могъл да различи дори цвета на очите, и все пак тези косо разположени, полегати вежди му бяха познати. Натрапчиво познати, само ако успееше да извика от глъбините на миналото нужния спомен.