Единствените му думи бяха:
— Значи искаш плановете ви да се ускорят? И защо приказваш с мене за това?
— Не, ти не разбираш. Не онези планове. Нещо по-различно. По-неотложно. — Лицето на мършавия блестеше в обилната пот, гласът му трепереше, макар че говореше тихо: — Ще те въведат в палата. Ще ти дадат нож. Гариан трябва да умре. Незабавно. Но аз не мога. Аз не съм такъв човек. Ти си мъж, свикнал с насилието. Замести ме.
— Аз не съм убиец — изръмжа Конан.
Лукас изпищя и неистово замята очи по съседните маси.
— Обуздай яростта си — почти проплака той. — Ти не разбираш. Само трябва…
— Разбирам за какво ме молиш — студено го прекъсна Конан. — Ако помолиш още веднъж, ще те ударя по зъбите с юмрук. — Внезапно проблеснала в съзнанието му мисъл го порази. — Знае ли Ариани за това?
— Не бива да й казваш. Не бива да казваш на никого. Въобще не трябваше да говоря с тебе. — Лукас рязко се надигна. Той се отдръпна от масата и направи умолителен, отчаян жест. — Помисли, Конан. Ще го извършиш ли? Само си помисли.
Кимериецът се раздвижи, като че се кани да стане, а философът с писък се втурна навън, сякаш искаше да се гмурне в уличната тълпа.
Устата на Конан гневно се изкриви. Как смее този човек да го смята за наемен убиец? Той наистина бе убивал и сигурно отново щеше да му се наложи да го прави, ала за да защити живота си, а не защото някой му заплаща за това. Ариани! Най-важна от всичко беше тя. Конан не можеше да си представи, че човек като Лукас, който се изпотяваше от страх по най-незначителен повод, ще проникне в кралския палат, без да го хванат. И щом само му споменат за нажежено желязо и клещи за измъчване, философът ще издаде всички имена на хората от заговора, дори майка си, ако и тя има пръст в тайното съзаклятие. Кимериецът можеше да избяга, ако се случеше най-лошото, ала Ариани щеше да бъде като сърна в клопка. Само да се появи Хордо, реши той, веднага ще открият Ариани и ще я предупредят за Лукас.
Мисълта за Хордо му напомни, че не е изпил виното си. Къде ли изчезна виночерпката? Със сигурност не се виждаше никъде из стаята. Никой не помръдваше в цялата таверна, с изключение на танцьорките и тримата Котианци, които се навъртаха около платформата, за да огледат стоката отблизо.
Конан тъкмо се накани да стане, за да потърси момичето, когато единият от Котианците му изкрещя:
— Казах ти, че тя е моя, варварино!
С обиграни движения тримата скръстиха ръце и измъкнаха камите от ножниците над лактите си. Когато Котианците, стиснали оръжие във всеки юмрук, се нахвърлиха срещу мускулестия кимериец, флейтите престанаха да свирят, а танцьорките побягнаха с писъци от сцената.
Конан сграбчи масата с една ръка и я запрати пред тъмнокожите мъже.
— Глупци! — кресна им той и скочи на крака. — Не съм човекът, когото търсите.
Двама от Котианците отскочиха настрана, ала един се строполи, засегнат от падането на масата, прибра колене към лицето си, като същевременно опита да намуши Конан с камите в двете си ръце. Кимериецът прибра корема си, остриетата одраскаха двата хълбока на плътната му ризница. Преди нападателят да направи каквото и да било движение, коляното на Конан се стовари върху кокалестата брадичка, като изби сред локвичка кръв няколко зъба на мургавия. Камите се изплъзнаха от безжизнените ръце на мъжа, тялото се отпусна в безсъзнание на мръсния под, а Конан, здраво сграбчил своите оръжия — широката сабя и кашата, се изправи, готов за бой.
— Не съм човекът, когото търсите — повтори им той. Другите двама се разделиха и започнаха да го обграждат като дебнещи котки с походката на опитни майстори на камата. По масите се вдигна шум — мъжете започнаха да се обзалагат за изхода на боя. — Никога по-рано не съм ви виждал, нито жената, за която говорите.
Двамата продължиха да се придвижват, заобиколиха Конан от две страни, придържайки остриетата на камите към пода. Готвеха се за остър, точен удар, който трябваше да проникне между застъпващите се метални плочки на неговата ризница.
— Точно тебе търсим! — викна единият и когато погледът на Конан се отклони за миг към него, другият се хвърли в атака.
Кимериецът я очакваше. По-бърза от погледа му, широката му сабя нанесе разсичащ удар. Нападащият котианец изпищя; там, където бе дясната му ръка, сега бликаше фонтан кръв. Мъжът отчаяно хвана отсечения си крайник за китката, олюля се и падна по очи на пода. Туниката му подгизна, страшна и по-тъмночервена с всеки нов тласък на кръв от раната.