Конан се обърна, за да застане с лице към третия нападател, ала онзи бе изгубил всякакво желание да продължи схватката. Ужас и удивление се бореха върху тъмното му лице, той остана втренчен в двамата си приятели на пода — единият в безсъзнание, другият полумъртъв от загуба на кръв.
Големият кимериец го посочи със сабята си.
— Хайде! Кажи ми сега…
Изведнъж вратата на странноприемницата се задръсти от тела на войници от гвардейската стража, цяла дузина мъже, които напираха напред с мечове в ръце. Онзи, който бе най-напред, посочи Конан:
— Ето го! — изкрещя той. Гвардейците се понесоха напред като стадо. Разблъскаха зяпачите и в бързината преобърнаха няколко маси.
— Кром! — измърмори Конан. Тези изглежда нямаха намерение да питат нито кой бе започнал схватката, нито защо. Конан достигна със скок тясната сцена и се втурна към вратата, през която избягаха танцьорките. Беше заключена.
— Хванете го! — нададе вой един гвардеец. — Пресечете пътя му! — Гвардейците побягнаха към сцената, като блъскаха и тъпчеха постоянните посетители на странноприемницата, повечето от които с готовност биха изчезнали от пътя им, ако имаха възможност.
Конан бързо отстъпи и се хвърли срещу грубата дървена врата, изтърбуши я с тяло и се стрелна напред сред дъжд от трески. Танцьорките, които отново бяха започнали да пищят, се тълпяха в тесния коридор. Той видя в края му проход, който извеждаше някъде навън. Бързо си проби път сред оскъдно облечените жени. На самия изход спря, обърна се, размаха сабя над главата си и направи най-страшната физиономия, на която бе способен. Танцьорките нададоха вой с удвоени сили и панически побягнаха към сцената. Гвардейците се намериха сред потоп от истерична женска плът, а наоколо се разнесоха викове на удивление.
Това ще ги задържи, помисли си Конан. Той прибра оръжието си в ножницата и забърза по непозната, тясна уличка зад странноприемницата. Малко по-широка от собствените му рамене и криволичеща като змия, уличката миришеше на пиянски бълвоч и човешки изпражнения. Избра посоката на бягството си и затича през рояци бръмчащи мухи.
Преди да бе стигнал първата пресечка, зад него се разнесе вик:
— Ето го!
С поглед през рамо се увери, че гвардейците се изсипаха в тясната уличка, по която бягаше. Боговете бяха проклели късмета му днес, помисли си той, след като му изпратиха единствените гвардейци с чувство за дълг в Белверус. А може би тези войници не харесваха жени. С крясъци и подхлъзвания в мръсотията, облеченият в черни наметала взвод се понесе след него.
Конан затича по-бързо, с мъка му се удаваше да запази равновесие, едва не се сблъскваше със стените при всеки завой на тясната уличка, масивните му рамене къртеха мазилката на олющените, плесенясали постройки. Друга тясна уличка се изви пред погледа на Конан, пресичайки досега следваната. Незабавно се спусна по нея. Появи се нов тесен проход, притиснат между тъмни стени, и кимериецът хлътна надолу в хладния сумрак. Зад гърба му последваха ругатните на преследвачите.
Докато бягаше, той осъзна, че се намира в район с пренаселени бордеи, лабиринт от старинни проходи в част от града, която трябваше да бъде заобиколена с по-нормални пътища. Постройките щяха да се съборят всеки момент и да запълнят проходите: преди много години бяха строени като едноетажни помещения с дървени покриви, но с течение на времето нуждата от повече място бе наложила да се строят нови стаи върху покривите и още стаи над вече построените, докато къщата заприличаше на безразборно струпана купчина от мазилка и облепени със сиви плочи кутии.
Побягнал с всички сили като лисица пред хрътки, Конан щеше да извади истински късмет, ако успееше да се измъкне от плетеницата на уличките, преди преследвачите да го пленят. Ала по всичко личеше, че късметът му този ден е лош. И все пак винаги съществува друг изход за човек, роден сред замръзналите скали и ледените възвишения на Кимерия.
С могъщ подскок той улови ръба на един покрив и се залюля, за да падне по корем върху каменните керемиди. Ругатните и крясъците на гвардейците наближиха, вече се чуваха под него, отминаха го.
— Той е там, горе! — изкрещя някой. — Виждам крака му.
— Отвратителна утроба на Ерлик! — измърмори Конан. Късметът му днес бе повече от лош. Направо се бе скапал.