Деметрио с уплаха заби поглед в предметите, скрити в сандъка.
— Как? Ще я убиеш ли?
— В тебе няма нищичко от онова, което прави един мъж крал — изсмя се Албанус. — Истинското изкуство изисква да налагаш наказание, съответстващо на престъплението и престъпника. Сега се отдръпни и мълчи.
Слабият млад благородник не се нуждаеше от втора покана. Зарови нос в малката си топчица срещу зараза — дали пък няма да излезе вярно, че всички магьосници навсякъде пръскат воня около себе си? — и изпита най-пламенно желание в този миг да се намира някъде другаде из града.
Албанус небрежно помете с ръка безценен бокал от Гиргизки кристал, който се разби на парчета върху пода. После постави на неговото място кръгъл сребърен поднос, целият гравиран със сложна плетеница, която караше окото да се свие от болка, ако опиташе да проследи посоката на безбройните линии. С бързи движения лордът, напявайки заклинания под нос, заши широките дълги ръкави на наситеносинята си туника, отвори някаква стъкленица и изсипа от нея алена течност, която покри част от плетеницата на подноса. Течността започна да следва точно линиите, издълбани в среброто — безконечен лабиринт от рубин, който не се разливаше, нито променяше формата си. Пакетче със стрит на прал косъм от главата на Стивъна — нейните прислужнички бяха лесно подкупени да изнесат отскубналите се върху четката й косми — бе изсипано в хаван, изработен от черепа на девственица. Албанус щателно измери върху полирани везни някакви тайнствени съставки, добави ги в черепа и внимателно стри всичко, като използваше чукало, изработено от бедрената кост на бебе.
С тази смес той посипа останалата част от плетеницата върху подноса. Прахът и течността оформиха отделни затворени фигури и макар че никоя част от едната фигура да не докосваше очертанията на другата, някои контури от двете отделни форми сякаш бяха разположени едни в други. Ала тези необясними очертания не оставаха непроменени. Окото, което ги наблюдаваше продължително време, усещаше отврата и отпадналост.
За не повече от миг Албанус спря, изпълнен с нетърпеливо очакване, предвкусвайки сладостта от делото си. Чувстваше истинска жажда — за първи път щеше да порази по такъв начин човешко същество. Могъществото на магията сякаш се бе втурнало във вените му, а удоволствието бе равно на обладаването на жена. Всеки миг отлагане правеше сладостта по-неудържима. Ала той знаеше, че не разполага с никакво време.
Лордът с жестокото лице простря ръце напред и поде монотонен напев на език, отдавна мъртъв, гласът му призоваваше, искаше, заповядваше. Прахта и течността започнаха да светят, а неговите думи станаха още по-настойчиви.
Деметрио започна да се отдръпва, сякаш тайнствените срички пронизваха разума му, и не спря отстъплението си, докато гърбът му не опря стената. Той не разбираше нито дума, ала долавяше значението им в глъбините на душата си. Злото, което бе трупал там, сякаш се превърна в лека треска, готова да пламне заедно с мрачния буен огън на чуждата, огромна като планина, злост. Той може би щеше да изкрещи, но ужасът бе вцепенил гърлото му. Писъците му отекнаха в усойните селения на съзнанието му, недоловими за човешко ухо.
Гласът на Албанус не се повишаваше, но неговите думи сякаш караха стените да се тресат. Гоблените като че се клатеха във вихъра на невидим, несъществуващ вятър. Блясъкът от сребърния поднос ставаше все по-ярък и по-ярък, докато сред разтворените клепачи на Албанус се подадоха две огнени остриета. Тогава прахът и течността изчезнаха, на мястото им се появи горяща мъгла, която запазваше формата на сребърната плетеница и изглеждаше много по-плътна отколкото двете отделни вещества.
Страхотен трясък — като гръмотевица — разтърси стаята, мъглата изчезна, гравираната сребърна повърхност се изчисти. Блясъкът остана още миг зад очите на лорда, после и той полека се изгуби.
Албанус въздъхна тежко и отпусна ръце.
— Готово — измърмори той. — Свърших работата. — Погледът му се вдигна към Деметрио и женственият младеж се разтрепери.
— Господарю мой Албанус! — прошепна Деметрио, разтърсен от страх, с покорство, сковаващо гърлото, каквото отдавна не му се бе налагало да проявява. — Още веднъж искам да повторя, че ще ти служа до края на силите си и не желая нищо повече, освен да видя как заемаш своето законно място върху Трона на Дракона.