Колкото повече се приближаваше до мястото на срещата — някакви стаи, до които се стигаше като се влезе през тесен коридор до медникарския дюкян и след това трябваше да се изкачат тесни стъпала към втория етаж — толкова по-малко Конан желаеше да отиде неподготвен. Нямаше причина да предвижда, че ще се случи нещо неприятно, ала напоследък прекалено често някой се бе опитвал да го прониже изотзад.
Малко преди медникарския дюкян той започна да се бави, поспираше тук-там да повдигне някой бляскав меч, да докосне сребърен бокал, украсен с фино изработена плетеница от листа. Ала през цялото време наблюдаваше постройката, в която бе разположен магазинът на медникаря, с поглед, изострен през годините, когато се беше подвизавал като крадец.
Двойка пазачи от Гилдията спряха и го загледаха, докато той стоеше пред магазина на майстора на сребро. Конан повдигна бокала до ухото си и го почука с пръст.
— Има прекалено много калай — констатира той, поклати глава и подхвърли бокала обратно върху тезгяха на търговеца. После закрачи настрана, сподирян от бесните клетви на ковача, ала пазачите вече не му обръщаха внимание.
Точно зад дюкяна на медникаря имаше тясна уличка, воняща на плесен и стара урина, както повечето улички в града. Спусна се по нея и бързо премина цялата й дължина. Както се надяваше, влажният въздух и плесента бяха оронили голяма част от калта, с която бяха замазани камъните на сградата.
Един бърз поглед го убеди, че от Улицата на Ковачите не го наблюдава никой. Пръстите му потърсиха пукнатини сред зле измазаните и слепени с кал камъни. Друг на негово място би решил, че подобно изкачване е невъзможно, особено за човек с тежка ризница и ботуши, ала на мъжа от Кимерийските планини зейналите процепи между камъните се сториха като улица. Той се покатери по страничната стена на сградата така бързо, че ако някой го бе видял да стои на земята и бе отклонил погледа си за миг, щеше да помисли, че мускулестият младеж просто е изчезнал.
Усмивка озари лицето на Конан, когато се повдигна върху червените глинени керемиди. На покрива имаше прозорец с рамка, върху която бяха опнати прозрачни кожи от риба. Беше сигурен, че този прозорец е разположен тъкмо над стаята, която търси.
Предпазливо, за да не измести някоя хлабава керемида — което вероятно щеше да го запрати с трясък долу на улицата — се прокрадна към прозореца. Кожите бяха достатъчно прозрачни, за да допускат светлината навътре, ала погледът не можеше да проникне през тях. Не се виждаше нищо. Беше въпрос на един-единствен миг — камата му разряза мъничък процеп, върху който той постави окото си.
Стаичката долу бе тясна, зле осветена, въпреки светлината от прозореца и двете запалени пиринчени лампи на масата. Чакаха го четирима мъже, двама с приготвени за стрелба арбалети, вперили поглед във вратата, през която се очакваше да влезе той.
Големият Кимериец поклати глава, разгневен и учуден едновременно. Едно беше да проявиш предпазливост, за да не се случи нещо лошо, което обаче не очакваш, съвсем друго — да откриеш, че злото те дебне на прага.
— Ще дойде ли, или не? — запита с раздразнение един от мъжете без арбалети. Той имаше дълбок белег на върха на челото си. Някой му бе нанесъл удар, който би трябвало да го убие.
— Ще дойде — отговори другият мъж без арбалет. — Момичето каза, че го е изпратило направо в тази стая.
Конан изтръпна. Ариани. Би ли могла тя да го изпрати тук, за да го убият?
— Какво ще й кажеш? — попита мъжът с ужасния белег. — Тя е достатъчно влиятелна, за да създаде неприятности, Тарас.
— Ще й кажа, че съм го наел — изсмя се Тарас, — и съм го изпратил да се присъедини към останалите, които тя смята, че съм наел. Това ще й затвори устата.
Легнал в цял ръст върху покрива, големият кимериец въздъхна с облекчение. Каквото и да бе направила Ариани, тя го бе сторила, без да знае истината. Чак тогава останалите думи, които Тарас бе произнесъл, проникнаха в съзнанието му. Другите, които тя вярваше, че Тарас е наел. Младите бунтовници бяха измамени. Конан имаше много въпроси, които желаеше да зададе на Тарас. Широката му сабя се измъкна от ножницата, стоманата просъска от допира до грубо обработената кожа.
— Внимавайте — предупреди Тарас стрелците. — Стреляйте щом прекрачи прага. Тези варвари умират трудно.
— Вече е мъртвец! — отвърна единият. Другият се засмя и потупа арбалета си.
Вълча усмивка се плъзна по лицето на Конан. Дошло бе времето да се види кой в тази стая щеше да бъде мъртвец. Безшумен като самата смърт, той се изправи и скочи.