На вратата се показа Хордо, който хвърли бърз поглед след бягащия скулптор. Единственото му око се спря на труповете.
— Прибрах се във „Фестис“ навреме и чух, че момичето и онзи, дето сега избяга, се готвят да те проследят. Добре че аз пък реших да проследя тях.
Ариани се раздвижи.
— И мен ли ще убиеш сега, Конан?
Кимериецът й отвърна гневно:
— Не си ли ме опознала достатъчно добре досега, за да се съмняваш, че никога не бих ти причинил болка?
— Мислех, че те познавам — обади се тя глухо. Очите й се местеха от труп на труп и тя истерично се разсмя. — Не знам нищо за тебе! Нищо! — Конан се протегна към нея, ала тя се отдръпна от голямата му ръка. — Не мога да се боря срещу теб — прошепна тя, — но ако ме докоснеш, ще забия камата в сърцето си.
Той отдръпна ръката си, сякаш бе докоснал пламък. Накрая предупреди хладно:
— Не оставай дълго тук. Труповете привличат мародери — и животни, и хора. Двукраките ще решат, че ти си сладка плячка. — Тя нито го погледна, нито отговори. — Ела, Хордо — изръмжа той. Едноокият го последва и двамата напуснаха стаята.
Който зърнеше мрачното лице на Конан и леда в сините му очи на улицата, се опитваше да изчезне далеч от шума на стремителните му крачки. Хордо подтичваше, едва смогваше да върви редом с него и когато достатъчно се отдалечиха от грохота на Улицата на Ковачите, попита:
— Какво се случи в тази стая, кимериецо, та момичето е настроено така зле срещу тебе?
Конан отправи смъртоносен поглед към Хордо, ала с кратки, сбити изречения му разказа как пристигна тук, какво чу и какви заключения си бе направил.
— Прекалено съм стар за това — изпъшка Хордо. — Не стига, че трябва да се пазим от Грекус и останалите, които искат да боднат някой нож в гърбовете ни, ами и не знаем кой измежду благородниците и търговците разиграва цялата тази игра. При кого ще търсим служба? Къде отиваме сега, кимериецо?
— В единственото място, което ни остава — отвърна мрачно Конан. — При краля.
Дванадесета глава
Един уплашен човек изтърва кафез с гълъби върху широките мраморни стъпала в храма на Митра, когато цял отряд телохранители се насочи надолу по тясната, криволичеща улица. Човекът бе така изненадан да срещне въоръжени конници в Земята на Храмовете, че зяпаше мъжете в доспехи с отворена уста, без да забележи, че кафезът му се бе счупил, а птиците, които възнамеряваше да принесе в жертва, вече се бяха възнесли във висините върху белите си криле.
Седлото на Хордо изскърца, при навеждането му напред, за да прошепне свирепо в ухото на Конан:
— Това е лудост! Ще бъде страхотен късмет, ако всичките Златни Леопарди не изскочат срещу нас иззад върха на този хълм!
Конан поклати глава, без да отговори. Знаеше съвсем добре, че да се приближиш до кралския дворец с четиридесет въоръжени мъже, без да си предизвестил за намерението си, не е най-подходящият начин да се представиш в достатъчно благоприятна светлина, та да те наемат на кралска служба. Знаеше също тъй добре, че не разполага с време за традиционния начин на представяне — подкупа, или единствената друга възможност, открита пред него — постъпването в кралската войска. Конан избра свой начин да се представи.
Всъщност Златните Леопарди не го тревожеха така дълбоко, колкото младите бунтовници. Отчаяни, повярвали, че Конан вече ги е предал или е на ръба да го стори, те можеха да извършат необмислени неща. А тези криволичещи улици по хълма към кралския палат бяха много удобно място за засада.
Улиците бяха запазени от древни времена, тъй като в мрачното минало онова, което щеше да се превърне в кралски палат, е било крепост, разположена на хълма. Около нея бе възникнало селце, прераснало през вековете в град, който днес се наричаше Белверус. Ала дълго след като крепостта бе станала кралски палат, дълго след като бедните селски колиби били заменени от прекрасни храмове с високи колони от алабастър, мрамор и полиран гранит, тези извиващи се като змии улици, бяха останали непроменени.
Самият палат бе запазил много от облика на крепостта, макар че назъбените му стени, увенчани с бойници, бяха изградени от бляскав мрамор, а кулите между стените бяха построени от порфир и диорит. Плъзгащите се вертикални решетки на крепостните стени бяха от желязо, върху което бе поставена позлата. Подвижните мостове се спускаха над ров около крепостната стена, в който нямаше вода. Ала на дъното бяха набити метални пръти. Около рова имаше морава — косяха я съвсем ниско, също като в дворцовата градина, тук не растеше нито един храст, нито едно дърво. Човек нямаше къде да се скрие, ако реши да проникне потайно до кралските покои. Моравата отделяше изцяло двореца от Земята на Храмовете, която опасваше подножието на хълма. В края на моравата Конан спря своя отряд.