— Хайде, покажи ни какво можеш. Тега, дай на варварина всичко, от което се нуждае.
— Трябва ми сламено чучело — каза Конан на офицера. — Или някаква друга мишена.
Сред офицерите се разнесе смях, докато Тега избираше двама войника, които щяха да донесат чучелото.
— Стрелба с лък — гръмогласно се изсмя някой. — Видях лъка върху седлото, но си помислих, че е детски.
— Може да стреля с една ръка — обади се друг.
Коментарите ставаха все по-неприлични, ала Конан запази мълчание, въпреки че челюстта му се изопна. Свали късото си оръжие от лакирания калъф върху седлото и внимателно провери колко натегната е тетивата.
— Това е арфа! — провикна се трети. — Ще свири на лъка, като на арфа!
Конан опипа четиридесетте стрели в колчана, закачен на задния край на седлото и повторно провери дали всяко перо върху стрелите е здраво.
— Сигурно често пропуска целта, щом носи толкова стрели.
— Не, използва перата, за да гъделичка жените. Хваща я за глезена, ей така, и я обръща…
Подигравателните коментари продължаваха като непрекъснато жужене, стана малко по-тихо, само когато войниците се върнаха с едно сламено чучело.
— Сложете го там! — заповяда Конан и посочи място, отдалечено на петдесет разкрача от него. Войниците с готовност се подчиниха, нетърпеливи като своите началници да видят поражението на варварина.
— Разстоянието не е голямо, варварино.
— Е, нали лъкът е детски.
Поемайки дълбоко въздух, за да се успокои, Конан се оттегли в галоп от групата офицери и спря на двеста крачки от чучелото. Забави се за миг, за да постави стрелата върху тетивата. Трябваше да покаже по достоен начин всичко, на което бе способен, затова бе необходимо да се съсредоточи върху мишената. Трябваше да изхвърли настрана гнева си към бъбрещите глупци, които наричаха себе си офицери.
— Защо чакаш, варварино? — изкрещя Вегенций. — Слизай от седлото и…
С див вик Конан обърна лъка и изстреля. Тъкмо когато стрелата порази целта, той опря ботуши в хълбоците на коня и полетя в галоп напред с пълна скорост. Искри изскачала от каменните плочи на настилката изпод думкащите копита на големия черен жребец. Конан стреляше със светкавична скорост, слагаше стрела след стрела на тетивата и ревеше страхотния боен вик, който често бе вцепенявал от ужас войните на Грундерланд, Хипербореа и Босонианските блата.
Стрела след стрела удряха право в целта. На разстояние сто разкрача той притисна колена и огромният жребец безпогрешно се отклони на дясно. Конан стреляше отново и отново, умът и очите му бяха сраснали с лъка, а лъкът — с мишената. Коленете му отново се стегнаха и добилият опит в истинска война кон се завъртя, вдигна се на задните си крака и почти на място се обърна в противоположна посока. Конан продължаваше да стреля, като профуча обратно по пътя, от който бе дошъл. Когато накрая опъна юздите, за да спре коня, в колчана имаше четири стрели. Знаеше, че ако някой преброи стрелите с пера, поразили мишената, щяха да бъдат точно тридесет и шест.
Той се приближи със спокоен галоп към млъкналите офицери.
— Какво е това вълшебство? — попита Вегенций. — Магия ли е направена на стрелите ти, че намират целта, докато ти се накланяш като безумец върху седлото?
— Никакво вълшебство — със смях отговори Конан. Сега наистина бе дошъл неговият ред да се посмее над слисаните физиономии на офицерите. — Просто умение и то не голямо — не повече отколкото да убиеш бягащ елен с лък. Аз самият въобще не умеех да си служа с лъка, преди да ме научат.
— Да те научат? — възкликна Тега, без да забелязва свирепия поглед, който Вегенций бе отправил към него. — Кой те учи? Къде?
— Далече на изток — отговори Конан. — Там лъкът е основното оръжие на леката кавалерия. В Туран…
— Каквото и да правят в тези странни земи — грубо го прекъсна Вегенций, — тук то не ни интересува. Не ни е грижа за разни чудати начини на воюване. Една фаланга от Немедианската пехота в сгъстен боен строй ще помете всяко вражеско нападение без префърцунеността на стрелци върху конски седла!
Конан понечи да му обясни какво биха сторили няколко хиляди конни Туранийски стрелци с Немедианската фаланга, ала преди да заговори, към тях се приближи друга група хора и офицерите се поклониха ниско.
Човекът начело на процесията бе висок, с квадратно лице — короната на главата му във форма на златен дракон с рубинени очи и огромен бисер, притиснат между лапите, предизвестяваше, че мъжът е Гариан, кралят на Немедия. И все пак нито краля, нито неговите съветници, нито придворните, които го следваха, привлякоха вниманието на Конан. Сред всички тях той съзря една жена. Дългокрака, русокоса, с пищни гърди, очевидно не бе благородничка по рождение, защото не носеше одеждите на благородна дама. Перлени токи придържаха върху раменете й дреха от прозрачна червена коприна, вързана на кръста с шнур от бисери, прилепени един към друг със златни нишки. Ако бе нечия любовница, то покровителят й не обръщаше онова внимание, което жената заслужаваше. Защото тя бе отвърнала на погледа на Конан — не така открито, как то бе сторил той, ала в очите й пламна влудяваща жарава, която накара кръвта му да кипне.