Конан забеляза, че Гариан се приближава към него и свали шлема си с надеждата, че кралят не бе забелязал посоката, в която кимериецът бе впил очи.
— Видях умението ти от моето закрито стрелбище — с топлина в гласа каза Гариан. — Никога не съм виждал подобно нещо. — Кафявите му очи се взираха приятелски в кимериеца, (това означаваше, че кралят не бе забелязал погледа на Конан), макар и не така открито, както гледат очите на човек, който не седи на трон. — Как се казваш?
— Аз съм Конан — отвърна кимериецът. — Конан от Кимерия — той не забеляза, как цялата кръв напусна лицето на Вегенций и то доби мъртвешко блед цвят.
— Само за да забавляваш двора ли си дошъл, Конан?
— Дошъл съм да постъпя на служба при теб, кралю — обяви Конан. — Тук съм с моя офицер и четиридесет войни, обучени да си служат с лъка както мен.
— Превъзходно — отбеляза Гариан и потуша с ръка шията на жребеца. — Винаги съм се интересувал от новостите във военното изкуство. От детството си до ден-днешен почти винаги съм живял в двора на казармите. Сега — горчива нотка пропълзя в гласа му, — дори нямам време да се упражнявам с шпагата.
— Кралю — произнесе почтително Вегенций. — Това не е нищо повече от мошеничество, в най-добрия случай някакво забавление, което никога не ще влезе в работа по време на истинска война. — Докато той приказваше, очите му се преместиха към Конан. Кимериецът не се усъмни, ала не можа да повярва, че бе прочел в тях омраза и страх.
— Не, добри ми Вегенций — Гариан поклати глава. — Твоите съвети по различните военни въпроси често са много ценни, ала този път грешиш. — Вегенций отвори уста да възрази, но Гариан не му обърна внимание. — Чуй ме сега, Конан от Кимерия. Ако дойдеш на служба при мене, аз ще давам по три жълтици на всеки от твоите войни и още по три на всеки десети ден. На теб самия — десет и по още десет за всеки ден, докато си на служба при мен.
— Приемам — спокойно каза Конан. Никой търговец не би платил дори наполовина от онова, което бе обявил кралят.
Гариан кимна.
— Значи се разбрахме. Ала ти всеки ден трябва да се упражняваш в бой с меч срещу мен, докато изтече пясъка на часовника при едно обръщане. От изтърканата дръжка на сабята ти съдя, че умееш да боравиш и с това оръжие. Вегенций, разпореди се да намерят подслон за Конан в двореца. Нека помещението бъде просторно и удобно.
Като всички крале, приключили веднъж със заповедите, Гариан се отдалечи гордо, без повече приказки, а неговите царедворци и съветници почтително го последваха. Русокосата също си тръгна, ала преди да обърне глава, очите й спряха върху лицето на Конан и го обляха с горещината на запалена пещ.
С крайчеца на окото си Конан видя, че Вегенций се отдалечава.
— Командир Вегенций! — извика той. — Не заповяда ли кралят да настаните моя отряд?
Вегенций изръмжа в отговор:
— Кралят каза, че ти трябва да получиш подслон, варварино. Той не спомена нищо за отрепките, които наричаш свой „отряд“. Нека се настанят на някоя воняща улица! — след тези думи командирът също се отдалечи.
Част от радостта на Конан се изпари. Не можеше веднага да хленчи пред Гариан с молби Вегенций да настани хората му. Имаше достатъчно странноприемници в подножието на хълма, ала даже да бяха избрали най-евтината, Конан трябва да доплаща от собствената си кесия за престоя на войниците там. Тогава дори обещаното от краля възнаграждение ще се окаже недостатъчно. И все пак не тази беше най-страшната грижа на Конан. Защо го мрази Вегенций? Трябва да открие отговора на този въпрос, преди да му се наложи да убие командира с квадратното лице. Непрекъснато трябва да е нащрек — какво иска русокосата? Дори и да се възползва от услугите й, трябва да бъде внимателен. Трудно… Ала в крайна сметка кой, роден на бойното поле, търси спокоен живот?