Стефано бе застанал по-изправен, по-горд от преди минута. Той рязко се раздвижи, стаята бе огласена от смутения му смях:
— Със сигурност много добри дела могат да се извършат с толкова злато. Тъкмо размислях за онези, на които мога да помогна.
— Разбира се — лордът с жестокото лице се усмихна, след което гласът му стана по-енергичен. — Статуята трябва да бъде изненада за Гариан. Ето защо никой не трябва да знае, че си тук. Ще ти донасят храна и питиета. И жени, ако пожелаеш. Всеки ден ще те пускат да се разхождаш в градината, ако бъдеш предпазлив. Сега се захващай за работа, че времето не чака.
След като Албанус напусна стаята, той спря между пазачите, които стояха с извадени саби от двете страни на вратата. Трепереше цял. Стомахът му се гърчеше от погнуса. Беше се наложило да изразява почит към такава отрепка като Стефано, сякаш бяха равни! Толкова бе унизително. Ала никой не можеше да накара такива като скулптора да работят със заплаха. Дори мъчението се оказваше безполезно, както със съжаление бе открил Албанус, защото щом работеха под принуда, онова, което се получеше на края, бе годно само за изхвърляне.
Почтително докосване по ръкава на туниката го накара да се изправи и да оголи зъби с ръмжене.
Робът, който го бе докоснал, се люшна уплашено към пода, навел ниско глава:
— Прости ми, господарю, ала командир Вегенций чака. Много е обезпокоен, прати ме да те повикам.
Албанус блъсна роба настрана и закрачи надолу по коридора. Беше изчислил всяка подробност. Ако войникът изпълнеше погрешно някоя част от плана, щеше да го скопи със собствените си ръце.
С плувнало в пот лице Вегенций крачеше в преддверието с високите колони. Веднага щом Албанус се появи, той започна да говори:
— Конан. Варваринът, който се би с Мелиус и му отне меча. Онзи, за когото Лукас спомена, че заговорничел заедно със Стивън. Сега един човек със същото име направи впечатление на Гариан и е нает да му служи. Аз го познах — това е същият мъж, който нахълта по време на срещата ни с Тарас. Вече четири пъти той се намесва в нашите планове, Албанус, не ми харесва тази работа. Хич не ми харесва. Лоша поличба.
— И боговете ли се намесват в моите планове? — прошепна Албанус, без да осъзнава, че произнася думите гласно. — Нима смятат да се борят срещу мен? — изрече той по-високо. — Не говори за лоши поличби. Тъкмо днес сутринта един прорицател ми предсказа, че ще нося Короната на Дракона в мига, когато умра. Заповядах да го убият естествено, за да запуша устата му. С такова предсказание за успех каква лоша поличба може да бъде някакъв си варварин?
Войникът с квадратно лице оголи меча си наполовина.
— Лесно можех да го убия. Той е сам в двореца и никой не го пази в гръб.
— Глупак! — изсъска Албанус. — Едно убийство в двореца е достатъчно Гариан да вземе веднага мерки за сигурността си. Ние не желаем той да бъде нащрек.
Вегенций рече насмешливо:
— Сигурността на Гариан е поверена в моите ръце. Всеки един от трима войници на Златните Леопарди е отговорен пред мен, а не пред Трона на Дракона.
— И двама от тези същите трима не са твои подчинени. В плана ми няма място за схватки с оръжия в палата. Хората трябва да видят в мое лице спасител на Немедия от въоръжената сган, която се надига на бунт по улиците.
— Значи той ще живее? — невярващо измърмори Вегенций.
— Не, ще умре. — Може ли този Конан да е оръжие на боговете, повдигнато срещу него? Не. Нему бе предначертано да носи Короната на Дракона. Той бе роден, за да стане крал и чрез могъществото на синята сфера — жив бог. — Заповядах на Тарас да го убие — продължи той. — Обаче му извести, че този човек трябва да умре някъде далеч извън двореца, където смъртта му ще бъде приписана на пиянска свада.
— Тарас изглежда е изчезнал някъде, Албанус.
— Тогава го намери! — гневно се озъби лордът с жестоките очи. — И помни — вътре в двореца варваринът трябва да остане непокътнат. Следи го! Когато излезе навън, го убий!
Четиринадесета глава