— Добре е, че те виждам, кимериецо. Здравата се бях уплашил — снощи не те срещах в никоя кръчма.
— Намерих си друга работа — усмихна се Конан. Забързани роби се тълпяха по коридорите, като се движеха близо до стените и оставяха централната пътека свободна за разходка на лордовете и благородните дами. Хората със синя кръв също обичаха да се появяват по това време, облечени в бродирани одежди от кадифе и сатен, със скъпи украшения от злато, смарагди и рубини по шията, китките и кръста. Благородните особи любопитно оглеждаха двамата войни, мъжете — с надменно презрително изражение, жените — замислено.
Хордо, изпълнен със съмнения, ги държеше под око, накрая не издържа, понижи внезапно глас и се наведе по-близо до Конан.
— Дано снощи ти е останало време да обмислиш какво се случи вчера. Сега палачите на Гариан нагорещяват железата за измъчване. Хайде да се мятаме на конете и да изчезваме.
— Престани с тези глупави приказки — засмя се Конан. — Само преди около две обръщания на пясъчния часовник се упражнявах в бой със саби срещу Гариан и той не ми каза нито една лоша дума. Даже много се смя, с изключение на времето, когато главата му издрънча…
Стъпките на едноокия се объркаха.
— Кимериецо, да не си… Митра! Ти си счупил главата на краля!
— Не съм чупил ничия глава, Хордо. Кракът на Гариан се хлъзна върху купчинка листа, натрупали от вятъра и той удари главата си върху дръжката на собствената си сабя. Чукна се леко, нищо сериозно.
— Онова, което ти и аз смятаме за леко чукване, — рече Хордо и вдигна показалеца си както правеха философите във „Фестис“, — кралете възприемат като смъртна обида спрямо личното си достойнство.
— Боя се, че си прав — въздъхна Конан. — Ти наистина остаряваш.
— Аз съм прекалено… — започна Хордо, ала бързо затвори уста, след като осъзна какво искаше да му каже кимериецът.
Конан потисна смеха си, който видът на брадатия предизвика. Хордо можеше да парадира, че е „стар“, ала бе готов да се сбие с всеки, който го наречеше така. Скоро веселието на кимериеца угасна.
Навлязоха в малък вътрешен двор, където двадесет войника от Златните Леопарди бяха наобиколили Вегенций. Всички, включително и командирът, бяха съблечени до кръста. Малка група благородници, дискретно отдалечена край алеята с колони, внимателно ги наблюдаваше. Отделно от тях, ала също скрита в сянката на колоните, за да не привлича вниманието на околните, стоеше Сулария и следеше заниманията им.
Вегенций се завъртя в кръга, скръстил ръце над главата си.
— Кой ще бъде следващият? — извика той на мъжете. — Голият му гръден кош бе масивен, раменете — широки и мускулести. — Няма ли да мога да се поупражня днес? Ти, Оуксис.
Един от мъжете излезе напред и веднага приклекна в дебнеща поза. Беше висок колкото Вегенций, ала не така масивен, въпреки че не изглеждаше хилав. Вегенций се изсмя, също приклекна и започна да заобикаля противника си. Оуксис се обърна, без да се смее.
Изведнъж те се вкопчиха един в друг, като местеха нозе по земята за по-изгодна позиция. Конан разбираше, че по-лекият мъж притежава ловкост и умение. Той освободи едната си ръка и юмрукът му полетя като светкавица към коравия корем на Вегенций. Може би тъкмо тогава си спомни кого щеше да удари, в последния миг юмрукът му се забави и неговата атака не накара ухиления Вегенций дори да изсумти.
По-едрият мъж не си налагаше никакви ограничения. Свободната му ръка се заби във врата на Оуксис, откъдето се разнесе звук като че камък бе ударил дърво. Оуксис се олюля и политна да падне, ала Вегенций го задържа прав още миг. Два пъти юмрукът на командира се повдига и се изсипа върху врата на противника. Оуксис започна да трепери, а след втория удар се отпусна безжизнен в ръцете на едрия, настръхнал мъж. Вегенций го пусна и той се строполи в безформена купчина върху каменната настилка.
— Кой ще бъде следващият? — изрева огромният командир на Златните Леопарди. — Няма ли никой сред вас, който иска да ми бъде съперник?
Двама от голите до кръста войници изтичаха да отмъкнат тялото на пребития настрана. Изглежда никой от останалите нямаше желание да изпробва силата на Вегенций. Грамадният мъж продължи да се върти, подигравателна усмивка цъфна на лицето му, докато накрая се обърна с лице към Конан. Тогава застана неподвижен и усмивката му стана мрачна.
— Ти, варварино. Ще се бориш ли с мен, или студовете на варварския север са замразили целия ти кураж?