Лицето на Конан се изопна. Той почувства погледа на Сулария върху себе си. Нахалството на надменния мъж, проявено пред очите на красива жена му подейства като камшик. Отвърза пояса със сабята и го подаде на Хордо. Над благородниците се понесе шепот. Всички започнаха да се обзалагат за изхода на схватката.
— Имаш повече смелост, отколкото ум — измърмори едноокият. — Какво ще спечелиш, ако го победиш, освен могъщ враг?
— Той вече е мой враг — отвърна Конан и добави със смях: — Поне един от враговете.
Кимериецът съблече туниката, захвърли я на земята и се приближи към групата мъже. Благородниците измериха ширината на раменете му и залаганията се промениха в негова полза. Вегенций, сигурен, че в смеха на варварина е скрита обида срещу него, чакаше противника си с изкривено лице. Войниците се отдръпнаха и разшириха кръга, когато Конан без колебание влезе в него.
Вегенций атакува веднага, с ръце протегнати напред: искаше да сграбчи и унищожи противника. Тежкият юмрук на Конан се изсипа отстрани на главата му и рязко прекъсна атаката. Прикляквайки леко, кимериецът заби другия си юмрук под ребрата на грамадния войник и изкара въздуха от дробовете му. Преди Вегенций да дойде на себе си, Конан го сграбчи за гърлото и за колана на кръста, повдигна го във въздуха, завъртя огромното му туловище над главата си и го запрати по гръб на земята.
Страхопочитание припламна в очите на войниците, които ги наблюдаваха. Никога не бяха виждали Вегенций съборен на земята. Сред благородниците залозите отново се промениха в полза на варварина.
Конан зачака. Дишаше леко, уверено стъпил на краката. Вегенций се изправи със залитане. Лицето му изразяваше безкрайно изумление, след миг яростта помете всякакво изражение от чертите му.
— Кучи варварски син! — изхриптя огромният войник. — Плюя на безименния гроб на майка ти! — Ръката му нанесе страхотен прав удар, който би убил всеки обикновен човек.
Ала и лицето на Конан бе променено от ярост. С очи ледени и безмилостни като самата смърт, прекалено разярен да мисли за своята защита, Конан понесе удара и падна на колене. Ала в същия миг ураганният му юмрук изкърти зъб от устата на Вегенций. За няколко безкрайни мига двамата огромни мъже останаха впити един в друг. Нанасяха и понасяха удари, които биха унищожили всеки обикновен войн.
Изведнъж Конан направи крачка напред. Вегенций отстъпи. Отчаяние блесна върху лицето на войника, в очите на Конан искреше мрачната сила на разрушението. Кимериецът изтласка още назад противника си. С потоп от безпощадни юмручни удари Конан изтика едрото му тяло към алеята с колоните. Оттам нарасналата тълпа благородници ги гледаше със затаен дъх и крещеше възбудено. Всички бяха забравили и достойнството, и благородното си потекло. Изведнъж с мощен удар Конан накара своя противник да се олюлее.
В усилията си да се задържи изправен, Вегенций се препъна и политна назад. Благородниците се отдръпнаха пред него, докато тялото му с глух удар срещна стената в сянката на колоните. С огромно усилие командирът се задържа на крака, после политна напред и падна върху бордюра на алеята. Единият му крак се раздвижи, като че някаква частица от мозъка му все още продължаваше да се бори, след което мъжът се отпусна — неподвижен, безсилен, безжизнен.
Войниците заобиколиха Конан, приветстваха го, крещяха бойни възгласи, съвсем забравили своя командир. Усмихнати благородници — и мъже, и жени, се втурнаха напред и почтително опитваха да докоснат кимериеца, сякаш протягаха длани да помилват тигър.
Конан не чу нито една от техните възхвали. В онзи кратък миг, когато Вегенций се бе изправил в сянката на колоните, той изведнъж си спомни къде по-рано бе виждал този мъж. Проби си път сред хаоса от ласкателства и възторжени викове, наведе се да прибере туниката си и се върна при Хор до.
— Помниш ли — тихо попита той едноокия си другар, — че ти разказах за Тарас и още двама души, когато паднах през покрива и наруших покоя на тайната им среща? Нали споменах за един висок мъж, който бе останал скрит в сянка?
Окото на Хордо се спря върху Вегенций, когото войниците тъкмо изправяха на крака. Благородниците бяха започнали да си отиват.
— Хм? — измърмори невярващо той.
Конан кимна, а брадатият подсвирна недоволно.
— Кимериецо, пак ти повтарям да яхаме конете и да изчезнем към Офир, веднага щом успеем да съберем хората от отряда.
— Не, Хордо — очите на Конан все още пазеха ледената суровост на схватката, а лицето му бе придобило изражение на вълк, тръгнал на лов. — Тъкмо открихме следата на врага. Сега е време да нападаме, а не да бягаме.