— Млъквай! — думата се превърна в тихо съскане.
Обсидиановият взор на Албанус накара езика на Стефано да се залепи за гърлото. Тялото му се вкорени на място, сякаш бе пронизано от метален клин.
Албанус презрително обърна гръб, сръчно извади три малки стъкленици, парче пергамент и паче перо. Лордът отвори първата стъкленица — тя съдържаше малко от кръвта на Гариан с примеси от билки, за да я поддържат течна, — потопи перото и четливо написа името на краля върху пергамента. После поръси думите с прах от втората стъкленица. Кръвта от буквите веднага почерня и изсъхна. Последният съд съдържаше малко от кръвта на Албанус, която той сам си пусна рано тази сутрин. Със собствената си кръв лордът написа името си с по-големи букви върху името на Гариан. Прахта отново изсуши думите.
След това Албанус започна да произнася заклинания и сгъна пергамента по странен начин. Върна се върху платформата и постави сгънатия пергамент в отворената уста на глинената фигура.
Стефано, облегнат на стената, глупаво се изкиска.
— Чудех се защо искаш устата му да бъде отворена — Албанус го погледна и скулпторът преглътна мъчително, като прехапа език.
Албанус извади цветен варовик от Стигия, земята на магьосниците далеч на юг, начерта незавършен пентаграм — магическа петолъчна звезда — около краката на фигурата, после окръжност, вписана в звездата и още една звезда вътре в кръга. След това постави четири мръсни черни свещи върху точките, където се срещаха начупените линии на трите фигури. Със светкавична бързина запали всички свещи и завърши очертанията на пентаграма. Отстъпи назад, разперил широко ръце, и започна да произнася думите на магията:
— Елонай мерот санкти, Урд’вас теохеем…
Думи на власт и могъщество се изливаха от езика му и сякаш въздухът се сгъсти и заблещука със сребърни искри. Пламъците на нечестивите свещи лумнаха, за да вкоренят семето на страха в съзнанието на мрачния лорд. Тези пламъци! Не можеше да се случи същото като миналия път. Не можеше. С огромно усилие той отпъди страха от себе си.
— … аралайн Самди комиел морт’рас…
Пламъците се извисиха към тавана, ала въпреки че растяха, стаята ставаше все по-мрачна, сякаш отнемаха светлината й, вместо да я осветят. Хищните им езици пламтяха все по-високо, подгонени от монотонния напев на злия лорд, докато се издигнаха над глинената фигура. Бавно, сякаш прекършени от някакъв невъзможен, неосезаем вятър, пламъците се наведоха един към друг, докато четирите им огнени остриета се срещнаха в една точка във въздуха. От мястото, където се сляха, изригна страхотен блясък — като светкавица, която се изсипа върху главата на статуята и започна да я къпе в безкраен огнен потоп, докато нечестивият огън заобиколи цялата глинена фигура с невероятно чист, бял ореол, който всмука цялата топлина от стаята.
Албанус зарева, когато кристалчета лед се смесиха с дъха му:
— С Нечестивите Сили на Тримата аз те призовавам! С кръв, пот и семе — осквернени и осъдени на смърт, аз те призовавам! Стани, тръгни и се подчини, защото аз, Албанус, те призовавам!
Щом последната дума се изтърколи от устните му, пламъците изчезнаха, свещите се стопиха, ала от тях не остана никаква следа. Глинената фигура се изправи, но сега беше изсушена и напукана.
Албанус разтри длани и ги пъхна под мишниците си, за да се стопли. Дано този път всичко бе протекло както трябва. Той хвърли бърз поглед към Стефано, който трепереше, подпрял гръб о стената. Тя блестеше със сиянието на безброй ледени капчици, сраснали една с друга върху грубите камъни. Ужасът бе накарал очите на скулптора да изхвръкнат от орбитите. Нямаше никакъв смисъл да отлага повече. Мъжът с ястребовото лице пое дълбоко дъх.
— Заповядам ти, Гариан, събуди се! — парче глина се отчупи от едната ръка на статуята и се разби върху камъка. — Гариан, заповядам ти — събуди се!
Цялата статуя се разтрепери, част от глината се превърна на прах и се посипа по пода. Ала онова, което бе останало, се раздвижи — живо, способно да диша. Съвършено копие на Гариан, без никакъв недостатък, без никакъв дефект! Двойникът отърси прахта от раменете си и спря, като се взираше въпросително към Албанус.
— Кой си ти? — попита той.
— Аз съм Албанус — отвърна мрачният лорд. — А знаеш ли кой си ти?
— Разбира се, аз съм Гариан, кралят на Немедия.
Усмивката на Албанус беше истинско олицетворение на злото.