— Падни на колене, Гариан — тихо прошепна той. Двойникът на краля невъзмутимо падна на колене. Албанус се разсмя въпреки волята си и командите започнаха да се изливат от устните му. Насладата да наблюдава как съвършеното подобие на Гариан се подчинява на неговата воля, бе неописуема. — Легни на пода! Започни да се търкаляш! Сега стани! Тичай на място! По-бързо! По-бързо! — Кралят-двойник тичаше. Все по-бързо и по-бързо.
Сълзи обляха бузите на Албанус, ала смехът му изведнъж секна, когато погледът му случайно попадна върху Стефано. Скулпторът бавно изправи тялото си, останало свито от ужас през цялото време. Несигурност и страх пробягаха по лицето му.
— Стой мирен, Гариан — заповяда Албанус и не допусна погледът на Стефано да се отклони от неговия. Глиненият двойник престана да тича, застана мирно и задиша спокойно и равномерно, сякаш се връщаше от разходка.
Стефано мъчително преглътна.
— Аз… аз вече си свърших работата. Сега ще си тръгна — и се обърна към вратата, ала спря, изпаднал в конвулсии от ужас пред гласа на Албанус, който изплющя като камшик:
— Твоето злато, Стефано. Сигурно не си забравил. — Албанус извади изпод туниката си късо руло дебел предмет, здраво увито в кожа. Той го повдигна на дланта си. — Петдесет жълтици.
Алчност и страх се бореха върху лицето на Стефано. Той колебливо облиза устни.
— Сумата, която спомена, беше хиляда.
— Аз не съм облечен — изведнъж се обади двойникът.
— Разбира се — отвърна Албанус. С тези думи той даде своя отговор и на двамата.
Лордът с ястребовото лице вдигна от пода някакъв мръсен парцал, който Стефано бе използвал, докато извайваше статуята и внимателно изтри с него част от магическия пентаграм. Много ужасни неща — знаеше той — очакват всеки дръзнал да влезе в затвореното пространство на магическата звезда. Той се покатери върху платформата и подаде парцала на краля-двойник, който омота мръсното парче плат около кръста си.
— Това е само първата част от възнаграждението ти, Стефано — продължи Албанус. — Ще получиш остатъка по-късно. Той постави обвитото в кожа руло в ръката на двойника. — Дай това на Стефано! — злият лорд се наведе близо до него и прошепна още няколко думи.
Стефано неспокойно се размърда, когато съвършеното копие на краля слезе от платформата.
— Толкова пъти трябваше да изтърпявам брътвежите ти — измърмори Албанус.
Очите на скулптора се свиха и прескочиха от Албанус към наближаващата фигура, устремила се към вратата.
С нечовешка скорост двойникът се хвърли напред. Преди Стефано да направи една-единствена крачка, глиненият човек се стовари върху него и сграбчи гърлото му с ръка, притежаваща силата на сгромолясваща се канара. Писък се изтръгна от гърлото на скулптора, когато коравите пръсти се впиха в мускулите на врата и разчекнаха устата му. Напразни бяха усилията на Стефано да издраска с нокти ръката, която го притискаше: неговите пръсти със същия успех биха простъргали дебела, добре обработена животинска кожа. С една ръка двойникът събори скулптора на колене, сякаш Стефано бе малко дете. Прекадено късно нещастникът видя как късият предмет се накланя към устата му и схвана думите на Албанус. Той отчаяно сграбчи надвисналата над него китка, ала ефектът не бе по-различен от опита да възпре лоста на катапулт. Без капчица милост глиненият човек заблъска златото дълбоко, все по-дълбоко в устата на скулптора.
Глухо хъхрене изпълзя от гърлото на Стефано, когато двойникът го захвърли на пода. Очите му гледаха безизразно от поморавялото лице, дясната ръка безпомощно се протегна към гърлото. Гърбът се изви във въздуха, описа отчаяна дъга и само главата и треперещите му пети останаха върху каменния под.
Албанус безстрастно наблюдаваше смъртната агония и когато последните тръпки на краката замряха, той тихо каза:
— Още деветстотин и петдесет жълтици ще отидат с тебе в гроба ти, за който никой няма да узнае. Аз винаги давам каквото съм обещал. — Раменете му се разтърсиха в беззвучно веселие. След като конвулсиите престанаха, той рязко се обърна към двойника на Гариан, апатично наведен над още съвсем топлия труп:
— Що се отнася до теб — ти трябва да научиш много неща за прекадено кратко време. Довечера…
Седемнадесета глава
Ариани седеше унило и се взираше пред себе си, без да вижда нито един предмет. Около нея в стаята за посетители във „Фестис“ се носеше само тихо, потайно мърморене. Музикантите не свиреха, мъжете и жените шептяха, сгушени един до друг около масите. Най-после Ариани взе някакво решение изправи се, заобиколи няколко маси и се насочи към Грекус.