Насладата, която предвкусваше, се стопи от лицето на мъжа, когато усети как връх на кама се забива под ухото му.
— Аз съм лейди Ариани Пандариан — изсъска тя ледено. Митра, от колко време не бе използувала това име? — И ако лорд Албанус ви остави без наказание, не се съмнявам, че баща ми ще се погрижи за това!
Ръцете му я изтърваха, сякаш бе бръкнал в казан с вряла вода. След миг краката й тупнаха на земята.
— Извинявай, милейди — запелтечи пазачът. Останалите се вторачиха в нея с отворени усти. — Чест за теб! Аз не исках…
— Сама знам пътя — надменно рече тя и се отдалечи, докато той все още опитваше да скалъпи някакво извинение.
Високомерието, реши тя, отправяйки се по настланата с камъни пътека, бе единствената й надежда, след като бе пристигнала в палата на лорда без слуги и свита. Когато мъж с посивяла брада и туника с отличителния знак на шамбелан отвори една от огромните, сводести врати големите й светлокафяви очи искряха с непреклонен блясък.
— Аз съм лейди Ариани Пандариан — обяви тя. — Заведете ме при скулптора Стефано Мелиарус.
Челюстта на шамбелана увисна, той хвърли поглед надолу по пътеката, като очакваше да съзре нейните пазачи.
— Извинявай… милейди… но аз… не познавам никакъв човек на име Стефано.
Тя рязко го избута от пътя си и влезе в украсено с пищни колони преддверие.
— Заведете ме при лорд Албанус — заповяда Ариани. Вътрешно трепереше — ами ако Конан беше сбъркал? Ако Стефано го нямаше тук? Ала мисълта, че трябва да се връща сама по пустите улици, я подтикваше да действа.
Устните на шамбелана се раздвижиха отсечено, сивата му брада се разтрепери и накрая той каза:
— Следвай ме, моля — след което добави: — … милейди, — сякаш бе обмислял дълго дали наистина е необходимо да употреби тази дума.
Докато „отиде да осведоми“ лорд Албанус за нейното пристигане, я остави в просторна стая. Гоблените по стените сияеха в ярки цветове; блещукащи златни лампи хвърляха приветлива светлина. След мрака и пустотата по улиците тук беше уютно, ала приятната обстановка с нищо не й помагаше да обуздае опасенията си. Ами ако търси човек, който никога не е идвал тук и се представи като глупачка пред лорда, когото въобще не познава? Малко по малко предпазният й щит от високомерие се стопи. Последните му остатъци се сгромолясаха при влизането на лорд Албанус — той я погледна със смразяващия си поглед.
— Търсиш мъж на име Стефано — без предисловие започна мъжът със суровите черти на лицето. — Защо мислиш, че е тук?
Щеше й се да започне да чупи ръце от отчаяние, ала вместо това здраво ги стисна под наметката. Въпреки положените усилия, не успя да овладее потока от думи и тревоги, който напираше в нея:
— Трябва да говоря с него. Никой друг не иска да ме изслуша, а Тарас е мъртъв и Конан казва, че са ни предали и… — тя успя да си поеме дъх и потрепери. — Прости ми, лорд Албанус. Ако Стефано не е тук, ще си отида.
Тъмните очи на Албанус се разшириха. Той бръкна в кесията, привързана към пояса на кръста му, и каза:
— Почакай. Виждала ли си някога такова нещо?
Въпреки волята й, погледът й бе притеглен към скъпоценния камък както железните стърготини към черните късчета руда от Кот. Изведнъж от камъка се откъсна блед лъч, който окъпа лицето й. Дишането й се възобнови със сумтене, сякаш някой я беше ударил. Обзе я паника. Трябваше да бяга. Ала всичко, което можа да стори, бе да трепери, без да помръдва от мястото си, защото бледият лъч от камъка изпепели зрението й, и тя единствено съзираше безкрайна бяла пустош. Бягай! — крещеше тя в глъбините на съзнанието си. Защо трябва да бягаш? — откликна на разума й неизвестно от кого поставен въпрос. Лъчът угасна и тя се изправи, започна да диша спокойно, вторачена в бледия камък, който сега изглеждаше по-горещ, по-огнен от преди.
— Готово — чу тя мърморенето на Албанус. — Да видим доколко съм се справил. — С по-висок глас той й нареди: — Свали дрехите си, момиче.
Само мъничка частица от съзнанието й се възпротиви и оцвети бузите й в алено, ала остатъкът от разума й прие тази команда за нещо съвсем приемливо. Тя бързо хвърли наметката си, откопча украшенията, които придържаха роклята около тялото й. Дрехите й падаха в безредие около нея, а тя стоеше изправена и чакаше, притиснала ръце до закръглените си бедра, леко подгънала коляно.
Албанус погледна прелестната й голота и се усмихна мрачно.