— Щом толкова лесно изпълни тази команда, значи ще ми кажеш истината, дори тя да означава смърт за тебе. Тарас, момиче. Как умря той?
— Конан го уби — спокойно отвърна тя.
— Дано Ерлик прибере този проклет варварин! — изръмжа жестокият лорд. — Ето защо Вегенций не е могъл да открие Тарас никъде. Как ще изпращам заповедите си сега… — Намръщеното му лице леко се отпусна, той се взря в нея замислено. — Ти си една от онези глупави деца, които дрънкат за бунт във „Фестис“, нали?
Отговорът й беше колеблив.
— Да. — Неговите думи й изглеждаха по някакъв начин погрешни, ала раздразнението, което почувства беше смътно и преходно.
Пръстите на Албанус стиснаха брадичката й и насила я принудиха да повдигне глава, но въпреки че се впиваха болезнено в бузите й, Ариани не изпитваше желание да се възпротиви. Големите й очи открито посрещнаха неговия тъмен като обсидиан поглед.
— Когато поискам улиците да се напълнят с виещи тълпи — тихо каза той, — ти ще предадеш желанието ми във „Фестис“ Ще кажеш само онова, което ти заповядам и нищо повече.
— Да, ще кажа — потвърди тя. Мъничка болка, като ухапване от комар, я тласна да започне да се бори, ала изчезна почти мигновено.
Той кимна.
— Добре. Сега дойде ред на Конан. Какво каза той за това, че сте предадени?
— Каза, че Тарас не е наел никакви въоръжени мъже, за да ни помогнат. Че някакъв друг човек ни използва за собствените си цели.
— Спомена ли името на този друг човек? — рязко попита Албанус.
Тя поклати глава. Чувстваше се съсипана от умора. Бе приказвала толкова много, сега й се искаше да заспи.
— Няма значение — измърмори Албанус. — Подцених варварина. С всяко обръщане на слънчевия часовник той става все по-опасен. Вариус! Веднага изпрати вестоносец до командир Вегенций! Побързай, ако ти е мила кожата! Изправи се, момиче!
Ариани покорно стана и се взря в ръката на Албанус, която надраска някакво съобщение върху парче пергамент. Единственото й желание беше да спи, ала знаеше, че не бива, преди нейният господар да позволи. В този миг бе приела изцяло волята му; дори най-нищожните искрици на съпротива бяха угаснали.
Осемнадесета глава
Когато плътният звук на бронзовия гонг отброи първото обръщане на часовника след залез-слънце, Конан тихо отметна завивките от леглото сред мрака на стаята си. Беше се подготвил за рискованото среднощно начинание — остана бос, само по туника, пъхнал кама в колана. Сабята, ризницата и доспехите само щяха да му пречат на мястото, където се готвеше да отиде.
Промъкна се до прозореца с тихи стъпки, покатери се по каменния ръб и се превъртя с котешка ловкост, за да намери място за пръстите на ръцете си над прозореца. Не беше нещо обичайно за мъжете да поглеждат нагоре, дори когато търсят нещо или някого. Ето защо най-добрият начин да остане незабелязан, беше да пропълзи нагоре, по стената.
Леки облаци мятаха тънката си паяжина върху лика на голямата кръгла луна и хвърляха по земята, бягащи, или танцуващи сенки. Конан се превърна в една от тях.
Дори сред гладката стена, където камъните бяха слепени здраво един към друг, опитните пръсти на ръцете и краката можеха да открият пукнатини и процепи. Каменните корнизи и ръбовете на фризовете се простираха над него като истинска пътека към покрива. Той бързо и внимателно прекоси керемидите и от далечния край на покрива скочи върху пътека, прокарана по отбранителния насип. Пътеката не се охраняваше от часовой, защото се намираше в самото сърце на двореца. Той прекоси крепостната стена като се промъкна през амбразурата между два високи колкото човешки бой зъбци. После се смъкна върху колонада на ниво третия етаж на сградата над застлания с камъни вътрешен двор.
Вътре в палата зад него започна да бие камбана — будеше войниците по тревога — и той замръзна на мястото си сред подвижните сенки. До него долетяха крясъци, ала не схвана нито дума. Намръщи се. Тази тревога можеше да призове и Вегенций. Ала врявата не се разпростираше навсякъде, защото никаква внезапна светлина, нито шум от тичащи войници не наруши покоя във външната част на двореца. Всичко щеше да отмине скоро и Вегенций щеше да се прибере в стаята си. Дива усмивка озари лицето на кимериеца. Командирът щеше да пристъпи прага, готов за нощния си сън, ала вместо това щеше да го чака човек, приготвил въпросите си и щеше да изиска отговори от него.