— Още преди разсъмване главата му ще украси някой кол — обяви Вегенций.
— Не — тихо рече Гариан. — Аз се доверявах на този човек. — Той избърса ръцете си върху края на наметката, сякаш извършваше някакъв ритуал. Очите му се взряха в лицето на Конан със студен блясък. — От много години не е прилагано древното наказание към онзи, който иска да убие краля — човека, носещ по право Короната на Дракона. Сега ще приложим това наказание! — той се загърна с наметалото си, отвърна лицето от кимериеца и гордо напусна стаята.
Вегенций го изпрати с поглед и погледна втренчено към Конан. Изведнъж той рязко се разсмя и разтърси глава:
— Древното наказание, варварино. Знаеш ли колко ще ти бъде приятно. Свалете го долу в тъмницата!
Един от онези, които държаха Конан, се размърда. Кимериецът видя спускаща се към лицето му дръжка на сабя и после пред очите му всичко се завъртя.
Деветнадесета глава
Албанус се усмихваше, докато неговия стол-носилка, плавно люшкан от робите, се катереше по криволичещите улици в Земята на Храмовете нагоре към кралския палат. Той бе толкова близо до своя неизбежен триумф. Изпитваше наслада при всяка стъпка на носачите, защото тя го приближаваше към изпълнението на неговата цел.
Напред вървяха двама факлоносци. Двадесет пазачи бдяха за сигурността му, заобиколили го в плътен кръг, макар улиците да бяха пусти като хилядолетна гробница. Онези, които наистина бяха важни за него, крачеха от двете страни на стола-носилка, загърнати в тежки наметала, поставили качулки на главите си — жената и глинената фигура, с тяло на мъж. Така близо до него!
Процесията приближи портата на палата и Албанус даде разпореждания. Столът-носилка бе спуснат на земята. Мъжът с ястребовото лице още не бе излязъл от носилката, когато Вегенций пресече подвижния мост. Албанус погледна пазачите и въпросително повдигна вежди.
— Нещата се развиват според плана — тихо съобщи войникът. — Всички часови на пост тази нощ, са ми верни. Те са най-добрите ми войници.
— Добре — кимна Албанус. — А Конан?
— В тъмницата е. Гариан се разкрещя, че ще му наложи древното наказание за предателство срещу краля. Не можах да го убия веднага. Тревогата бе разбудила всички в двореца по това време. — Шлемът с червения гребен подскочи, когато мъжът с отвращение се изхрачи на земята. — Ала той сигурно ще легне в същия безименен гроб както Гариан.
Лордът с лице на ястреб тихо се засмя.
— Не, Вегенций. Ще проуча древните начини за причиняване на смърт и ще избера най-хубавия за този варварин.
— По-добре веднага го убий — измърмори Вегенций, ала не настоя повече. Наведе се, повдигна наметката, която скриваше глинената фигура на мъжа и се опита да зърне лицето му. — Наистина ли прилича на…
— Да вървим — прекъсна го Албанус и закрачи напред, а Ариани и кралят-двойник го последваха по петите. Вегенций нямаше друг избор, освен да се присъедини към тях.
Мрачният лорд ликуващо премина подвижния мост и влезе в палата. Нозете му често бяха тъпкали тези настлани с блестящ мрамор коридори, ала за пръв път сега той минаваше по тях като собственик, като завоевател. Пред него се появи сянка и в нейните очертания той разпозна Сулария. Албанус се втренчи в лицето й с властен гняв.
— Защо си тук, жено? Заповядах ти да останеш в стаята си, докато изпратя човек да те повика.
Погледът й срещна неговия, без да трепне, и дори в сумрачната светлина ясно се виждаше нетърпеливият блясък в очите й.
— Искам преди теб да го видя как загубва трона си.
Албанус бавно кимна. Да, такава гледка наистина крие удоволствие.
— Но не вдигай никакъв шум! — предупреди я той. С изправени рамене и гордо вдигната глава, като крал в собствения си палат, той продължи напред.
Пред вратата на кралските покои стояха четирима пазачи, които очакваха приближаването на процесията.
Вегенций пристъпи напред.
— Спи ли? — един от четиримата часови кимна. — Кой още е вътре?
Онзи, който бе кимнал, отговори:
— Само робинята, която му носи вино, щом се събуди.
— Убийте я — заповяда Албанус и Вегенций трепна.
— Ти каза, че можеш да я накараш да забрави всичко, Албанус. Ще започнат да задават въпроси, ако момичето изчезне.