— Не се тревожи — успокои я той. — Утре сутринта ти ще бъдеш провъзгласена за благородна лейди. Лейди Сулария. — Това — и той докосна безизразното лице на Ариани — е просто инструмент, с който ще прокарам пътека до Трона на Дракона. А инструментите винаги се изхвърлят след употреба.
Погледът му отново потърси Сулария и лицето му светна с успокоителна усмивка. Ала тихо в себе си лордът повтори: инструментите трябва да се изхвърлят, след еднократна употреба.
Двадесета глава
Конан се събуди, увиснал с разперени ръце и крака, оковани във вериги, в центъра на подземна тъмница. Или поне той бе приел, че е в центъра. Две високи трикраки лампи плискаха жълти локви светлина около него, но той не виждаше никъде стени около себе си. Оковите, които притискаха китките му, изчезваха нагоре в мрака, натежал високо над него. Онези на глезените му бяха приковани към халки, здраво вбити в грубия каменен блок на пода. Туниката му я нямаше. Беше облечен само в панталони.
Без да храни истинска надежда за бягство, напрегна всичките си мускули, докато върху челото му изби пот, осея с влага раменете и тънки ручейчета от малки капчици започнаха да се плъзгат по широките му гърди. Не можеше да раздвижи веригите, не му позволяваха никаква свобода на действие, в стоманата нямаше никаква еластичност. Нито в него. Беше разпнат до такава степен, че ставите му пукаха.
Някакъв плат прошумоля в тъмнината и той чу мъжки глас:
— Той се събуди, милейди — гласът заглъхна, ала след малко се обади пак: — Много добре, милейди.
Двама мъже навлязоха в кръга от светлина — голи до кръста, плещести, с бръснати глави. Единият имаше белег от изгорено върху обезкосмения си гръден кош, сякаш някоя от жертвите му неочаквано бе сграбчила и нанесла удар с нажеженото желязо, предназначено за нея. Другият бе обрасъл с гъста като на маймуна козина от раменете надолу. Върху кръглото му, приятно по нелеп начин лице, светеше усмивка. И двамата мъже носеха камшици.
Те заеха мълчаливо местата си от двете страни на кимериеца, а той напрегна очи в мрака, за да долови очертанията на жената. Коя беше тази благородна лейди? Коя?
Първият камшик изплющя във въздуха и обви езика си върху гърдите му. Щом го изтегли, вторият удари бедрото. После първият се върна и болезнено изсъска около глезена. Ударите не следваха никакъв ред, нямаше начин да разбере къде ще се впие следващият, не можеше да закали душата си, да я подготви за болката, която нахлуваше отвсякъде, сякаш камшичните удари сипеха киселина.
Челюстните мускули на Конан се превърнаха в грапави възли. Беше си наложил да не крещи. Той дори не отваряше уста, за да поеме глътките въздух, необходими на изпадналото в агония, могъщо тяло. Ако отвореше уста, щеше да издаде някакъв звук. Колкото и слаб да беше той, от него до крясъка оставаше мъничка стъпка и още една до истинския писък. Жената, която го наблюдаваше от мрака, желаеше да чуе неговия писък. Ала той нямаше да издаде звук.
Мъжете продължиха, докато Конан се отпусна, доколкото позволяваха оковите — безжизнен, с глава, оборена върху масивния гръден кош. Потта подпалваше червените ивици от ударите на камшиците, покрили тялото му от глезените до раменете. Към краката му се стичаха кървави вадички.
В тъмнината той чу звънтене на монети и познатият мъжки глас:
— Толкова си щедра, милейди! Ще бъдем отвън, ако пак имаш нужда от нас. — Последва тишина, нарушена от скърцането на ръждясали панти и трясък на тежка врата, която някой отвън бе затворил.
Конан повдигна глава.
Жената бавно пристъпи в кръга светлина и се изправи, вперила поглед в него. Жената в сивите воали.
— Ти! — рязко възкликна той. — Значи ти се опитваше да ме убиеш? Или просто хитро успя да подведеш глупците от „Фестис“ и ме вкарат тук с лъжите си?
— Аз наистина се опитвах да те убия — потвърди тихо тя. Очите на Конан се присвиха. Този глас му бе така познат. Ала чий беше? — Трябваше да се досетя, че в Немедия няма мъже, способни да те убият. Това, че висиш тук сега, е изцяло твоя заслуга, макар че ми е драго да те гледам така. Изпитвам радост, Конан от Кимерия.
— Коя си ти? — попита той.
Тя повдигна ръка към лицето си и смъкна воалите. Пред погледа му се откри не опустошена от болест кожа, я млечнобяла величествена красота със сиянието на слонова кост. Наклонените смарагдово зелени очи го наблюдаваха над високите скули. Кестенявата грива на косите обхващаше лицето й в меки вълни.