— Карела! — промълви той. Помисли си, че пред него стои видение, предизвикано от болката. Червения Ястреб, свирепата разбойничка от равнините на Замора и Туранийските степи, се представяше в Белверус като жена с благородна кръв. Това изглеждаше невъзможно.
Красивото лице невъзмутимо се вглеждаше в него, гласът на жената бе съвършено овладян.
— Не вярвах някога да те видя отново, кимериецо. А в деня, когато те зърнах на Пазара, помислих, че ще умра на място.
— А видя ли Хордо? — попита той. — Сигурно знаеш, че той е тук, все още незагубил надежда да те намери. — Конан успя да раздвижи лицето си в, макар и малко крива, усмивка. — Работи с контрабандистите, които командваш.
— Значи толкова много си научил — констатира учудено тя. — Никой, освен кръгъл наивник, не би могъл да каже за тебе, че си глупав. Хордо ме изненада почти колкото и ти, появявайки се в Коршемиш, докато бях там. Ала не му позволих да узнае коя съм. Той беше най-вярната ми хрътка, но имам и други верни приятели, които никога не забравиха колко злато може да им донесе главата ми в Замора или в Туран. Да не мислиш, че нося тези воали заради удоволствието да се крия от хората?
— Много време мина, Карела — напомни Конан. — Има голяма вероятност да са те забравили досега.
Невъзмутимата маска, която тя бе носила до този момент, се напука.
— Червения Ястреб никога няма да бъде забравен! — смарагдовите й очи гневно лумнаха, тя се обърна лице срещу лице с него, здраво стъпила на широко разкрачените си крака. После сви ръце в юмруци и ги подпря на кръста. Кимериецът с лекота можеше да си я представи с кривата индийска сабя върху бедрото, такава, каквато я бе запомнил от по-рано.
— Сега вече не приличаш на лейди Тиана — отбеляза мрачно той. — Защо в името на Деветте Ада на Зандру искаш да ме видиш мъртъв?
— Защо ли? — изкрещя тя с дива изненада. — Толкова бързо ли забрави как ме изостави гола, окована във вериги, на път да бъда продадена на онзи, който можеше да плати най-високата цена за мен?
— Ти ме накара да положа клетва пред тебе, Карела. Никога да не вдигна ръка, за да…
— Да те грабне Деркето, теб и клетвите ти, кимериецо!
— Освен това аз имах пет медни монети в кесията си. Кой би продал такава жена като теб на толкова нищожна цена?
Тя плю.
— Лъжеш! Никога нямаше да ти позволя да ме командваш, затова ти се съгласи да ме продадат!
— Казвам ти, че…
— Лъжец! Лъжец!
Конан изръмжа, стисна зъби и спря да й обяснява. Нямаше да спори с нея. Нито пък щеше да я моли. Никога не се бе учил как да проси милост от някого.
Карела гневно закрачи и започна да хвърля думи срещу него сякаш бяха ками, ала нито веднъж не го погледна в лицето:
— Искам да знаеш какви унижения претърпях, кимериецо. Научи ги и ги запомни! Нека споменът за тях се превърне в острие, постоянно забито в плътта ти, докато робуваш в кралските рудници. И никога не забравяй — когато кралят обяви помилване за някои от престъпниците, които още не са пукнали от изнурителната работа, аз ще бъда там. Ще сложа злато в ръката на когото трябва. И ще забравят да помилват един от затворниците. Теб!
— Знаех, че ще избягаш — измърмори Конан. — Ето, очевидно си успяла да го сториш.
Очите й с цвят на смарагд за миг се скриха под клепачите, а когато жената ги отвори, тонът й бе студен и равен:
— Откупи ме търговец на име Хафиз и ме остави в женското отделение на къщата си с още четиридесет жени. Същия ден избягах. Веднага ме върнаха обратно и ме наказаха с бой по петите — как свистеше тежкият бастун върху стъпалата ми. Въобще не гъкнах, ала после цели десет дни едва куцуках наоколо. При второто ми бягство се задържах на свобода три дни. Върнаха ме обратно и веднага ме заведоха в кухнята да търкам тенджерите.
Въпреки състоянието, в което се намираше, Конан се подсмихна.
— Този мъж е бил глупак, щом си е помислил, че може да те укроти.
Тя се обърна с лице към него и макар че думите й бяха изречени тихо, в очите й блестеше желание да пролива кръв:
— Третия път ме хванаха още докато се катерех по стената. Тогава плюх в лицето на Хафиз, казах му да ме убие, защото никога няма да му се покоря. А той се разсмя. „Аз пък си мислех, че съм мъж“, рече. Щял да ме обучава по друг начин. От този ден нататък не ми позволи да направя и крачка, ако не изглеждам така, като сякаш в следващия миг ще вляза в леглото на господаря. Обличал дрехи от най-тънки коприни, ухаех на най-приятните аромати, слагах въглен върху клепачите си и изкуствена червенина по устните и бузите си. Трябваше да се уча да танцувам, да свиря на разни инструменти, да рецитирам поезия. Щом претърпявах провал в някое от тези задължения, щом престанех да бъда мила по всяко време, веднага ми налагаха наказание. Ала, понеже бях младо момиче, което се учи да бъде жена, не приемах нито едно наказание, което е неподходящо за дете. Хафиз се пръскаше от смях.