— Сега аз ще бъда единствената жена в съзнанието ти до края на твоя живот — обяви тя. — Единствената жена до края на живота ти! — тя грабна дрехата си от пода и побягна в тъмнината. Не след дълго кимериецът чу как вратата се отваря със скърцане, веднага след това достигналият до ушите му трясък подсказа, че тя е излязла и вратата вече е залостена.
Никак не се бе променила, помисли си той. Тази жена все още беше Червения Ястреб, свирепа, буйна като хищна птица. Ала ако тя си мисли, че той кротко ще отиде в рудниците или ще наведе смирено глава пред онова древно наказание, за което спомена Гариан — тогава тя също бърка в сметките, опаката, огнена жена, каквато винаги я бе възприемал.
Конан погледна оковите, ала не направи опит да ги строши. Сред уроците, които бе получил от коварните, покрити със сняг канари в Кимерийските планини, беше и този: когато е невъзможно да се направи каквото и да било, борбата само по-бързо довежда смъртта. Да изчака, да съхрани силите си — единствено това би му дало шанс да оцелее. Разпнат в стоманените окови, кимериецът чакаше с търпението на звяр, тръгнал на лов, дебнещ да се приближи жертвата му.
Двадесет и първа глава
Оковите, с които бе разпнат Конан, със скърцане и трясък започнаха да се снижават, докато го спуснаха върху каменния под. Той не можа да потисне стенанието, родило се в гърдите му, когато положението на тялото му се промени. Нямаше ни най-малка представа колко време бе висял неподвижен в пространството. Шепата светлина и непроницаемият мрак около нея винаги оставаха едни и същи и не му подсказваха колко време е изтекло.
Нозете му докоснаха пода и коленете, оставени толкова дълго без никакво движение, поддадоха под тежестта на тялото. Той се строполи в цялата си дължина върху камъните. Конан се напрегна и опита да раздвижи ръцете под себе си, ала кръвта отдавна се бе отцедила от тях. Вцепенени, горните му крайници можаха единствено да потръпнат.
Двамата мъже, които го бяха налагали с камшици, бързо пресякоха светлото пространство и започнаха да свалят веригите. Слабата му съпротива се оказа съвсем безполезна, докато приковаваха ръцете зад гърба и свързваха със стоманени вериги глезените. Мъжът с белега от изгорено беше все така мълчалив и безизразен, ала онзи с косматите гърди и приятното лице, бъбреше едва ли не весело:
— Вече си мислех, че ще те оставим да висиш още един ден — толкова вълнуващо прекарахме с тебе предишните. Вържи го по-здраво — добави той към другаря си. — Този е много опасен. — Вторият мъж изсумтя и продължи невъзмутимо работата си — впи нов нит в стоманената гривна, която стягаше лявата китка на Конан.
— Моите хора… — дрезгаво прошепна кимериецът. Гърлото му беше пресъхнало като строшен глинен съд.
— О, и те се включиха в данданията — пренебрежително се засмя кръглоликият. — Биха се срещу Златните Леопарди, които бяха изпратени да ги арестуват, доста упорито се съпротивляваха, а после изчезнаха някъде. Може би щяха да им обърнат повече внимание, ала толкова много неща се случиха от днес заранта, откакто Гариан си върна трона. В самото начало кралят, под страх от смъртно наказание, прати на заточение всичките си по-раншни съветници. След това създаде нова титла — Върховен Съветник на Немедия, който по власт е почти равен с краля. Титлата получи лорд Албанус, човекът с най-злите очи, дето някога съм виждал. А като капак на всичко кралят провъзгласи любовницата си за благородна дама. Можеш ли да си представиш оная руса блудница като благородница? Да, но всичките фини люде с благородна кръв се отнасят почтително към нея, защото се говори, че по-късно можело да стане и кралица. Освен това из града има бунтове. Довърши останалото, Струто.
Мълчаливият мъж отново изсумтя и с грохот продължи заниманието си с оковите.
Конан сви устни, за да събере влага в гърлото си.
— Бунтове? — успя да произнесе той.
Онзи с приятното лице кимна.
— Навсякъде из града. — Огледа се наоколо, като че искаше да провери дали някой не подслушва и шепнешком додаде: — Хората крещят като луди Гариан да се откаже от престола. Сигурно затова се отърва от старите си съветници с надеждата, че каквато и да е промяна ще задоволи бунтовниците. Поне досега не е изпращал Златните Леопарди срещу тях.
Хората на Ариани най-сетне са се раздвижили, помисли си Конан. Може би те наистина щяха да предизвикат някакви промени — да, наистина, изглежда вече бяха ги предизвикали — ала за добро или за зло ставаше това? С огромни усилия той успя да зададе въпроса си, като с мъка произнасяше отделните думи: