— Защо ме повика тук, Сулария? — Сулария въпросително повдигна вежди. След миг Джелана се поправи: — Лейди Сулария. — Устните й се изкривиха, сякаш опитваше гозба с отвратителен вкус.
— Ти си пораснала от дете в този палат, нали? — подхвана русокосата с приятен глас.
Отговорът на Джелана беше кратък.
— Да.
— Играла си на криеница в коридорите, подскачала си във вътрешните дворове, пръскала си се с водата от фонтаните. Всяко твое желание е било изпълнявано веднага. Достатъчно е било да го изречеш.
— Повика ме, за да си побъбрим за детството ли? — попита Джелана.
— Не — остро я прекъсна Сулария. — Повиках те по друг повод. Познаваш ли Енарио Осториан?
Дори ако този въпрос бе изненадал дамата с повелителна красота, то тя с нищо не изрази чувствата си.
— Онзи отблъскващ дребен жабок? — намръщи се тя. — Чувала съм разни приказки за този търговец, ала не го познавам лично.
Котешкото изражение се завърна върху лицето на Сулария.
— Той си търси съпруга.
— Така ли?
— Млада съпруга с благородно потекло — Сулария разбра, че ударът й бе попаднал в целта и продължи, за да го направи по-болезнен: — Смята да се ожени заради титлата, която не успя да купи с парите си. И естествено иска синове. Много синове. — Гариан — добави тя към лъжата, която току-що бе изрекла, — ме помоли да предложа подходяща съпруга за този човек.
Джелана несигурно облиза сочните си устни.
— Аз бих желала, лейди Сулария — започна тя с треперещ глас, — да се извиня, ако някога съм ти нанесла обида.
— Познаваш ли един мъж на име Дарио? — запита Сулария. — Онзи дето се грижи за кучетата и кучешките колиби на краля?
— Не, милейди.
— Разправят ми, че бил отвратителен човек, потънал във воня, пък и имал ужасни навици. Робините в двореца се крият от него, защото бил много груб. Причинявал болка на жените, довеждал ги до плач. — Сулария замълча, наблюдавайки как чертите на властното женско лице бавно потъмняват от ужас. — Смяташ ли, Джелана, че една нощ с Дарио е за предпочитане пред цял живот с онзи Осторнан?
— Ти си полудяла — успя да изрече стройната жена. — Повече няма да те слушам. Ще отида в имението си далеч от столицата и дори да станеш кралица, още можеш да избираш кой от Деветте Ада на Зандру…
— Отвън чакат четирима войника — прекъсна думите й Сулария. — Те ще те придружат или до Дарно, или до брачното ти ложе. И никъде другаде.
И последните остатъци надменност напуснаха лицето на Джелана, сега чертите му потрепваха от отчаяние.
— Моля! — прошепна тя. — Ще се унижа пред теб, щом го желаеш. Пред лицето на целия двор ще падна на колене и ще поискам прошка от теб…
— Избирай! — меко, сякаш мъркаше, изрече Сулария. — Или аз ще направя избора вместо теб. Още днес войниците ще те заведат при Осторнан. Ще му занесат бележка и там ще бъде описано как го смяташ за отблъскващ жабок. — Гласът й стана твърд. — Избирай!
Джелана се олюля, като че щеше да падне.
— Аз… аз ще отида при Дарно — заплака тя.
За миг Сулария потръпна, предвкусвайки насладата на думите, които с часове бе чакала да изрече. Най-сетне мигът дойде:
— Скрий се в кучешката си колиба, кучко! Джелана побягна от стаята, а звънкият смях на Сулария отекна сред стените на двореца. Колко прекрасно нещо е властта.
Двадесет и втора глава
Вратата на килията отново се отвори. Отначало Конан помисли, че Албанус е решил да го убие на място. Двама мъже с готови за стрелба арбалети се вмъкнаха през отворената врата и заеха места срещу него в двата края на килията.
Докато кимериецът се подготвяше да им се противопостави доколкото може, кръглоликият тъмничар се показа на прага и заговори:
— Слънцето стигна зенита, варварино. Време е да те заведем до вълчата яма. Ако направиш опит да се биеш, докато аз и Струто ти сваляме веригите, тия момчета тук ще ти натъпчат краката със стрели и ще трябва да те влачим до ямата. Е, какво ще правим?
Конан положи усилие да изглежда намръщен и изпълнен с неохота.
— Махнете веригите — изръмжа той, хвърляйки свирепи погледи към стрелците с арбалети.
Въпреки думите на затворника, двамата тъмничари се пазеха да не попадат под прицела на стрелците, докато с трясък разчупваха белезниците с помощта на чук и длето. За глупак ли го смятаха, зачуди се Конан. Можеше да помете двамата тъмничари заедно със стрелците, макар че така старателно бяха подбрали позициите си, ала отвън до слуха му долетя шум от равномерни стъпки — цяла група хора приближаваха към килията му. Не бе трудно да умре, ала само глупакът си позволява да загуби живота за нищо.