Един от главните програмисти на име Ричардс промуши глава през вратата му.
— Имам нещо за експедицията в Конго.
— Давай — каза Травис. Всичко ново за конгоанския екип беше важно.
— Южноафриканската сеизмологична станция в йоханесбургския университет докладва за трептения на земната кора в дванайсет часа и четири минути следобед местно време. Координатите на изчисления епицентър съвпадат с тези на Мукенко от веригата Вирунга. Трептенията са били многократни, по скалата на Рихтер са се движели от пет до осем.
— Имате потвърждение от другаде? — запита Травис.
— Най-близката станция е в Найроби; според тях трусовете се движат от шест до девет по скалата на Рихтер, или девет по скалата на Морели, съпроводени с тежко изригване от кратера на вулкана. Те също така предсказват, че местните атмосферни условия спомагат силно за провеждането на големи електрически изпразвания.
Травис погледна часовника си.
— Дванайсет и четири местно време беше преди около час каза той. — Защо не съм информиран?
— Едва сега го получихме от африканската станция. Предполагам, че според не е било нищо сериозно, просто още един вулкан.
Травис въздъхна. Това му беше лошото; беше прието да се счита, че вулканичната активност е съвсем обикновен феномен върху земната повърхност. От 1965 година, когато започнаха да се съхраняват данните от цялото земно кълбо, всяка година беше имало по двайсет и две големи изригвания, или грубо по едно на всеки две седмици. Сеизмичните станции не си чупеха краката да оповестяват такива „обикновени“ случаи; сред тях това се считаше за лош вкус.
— Но те имат проблеми — каза Ричардс. — След като спътниците са забити от слънчевите петна, на всички им се налага да предават по земен кабел. А доколкото ми е известно, североизточно Конго е необитаемо.
— Колко зле е девет по Морели? — запита Травис.
Ричардс не отговори веднага.
— Доста, мистър Травис.
5. „Сякаш природата беше обезумяла“
В Конго земните трусове по скалата на Рихтер бяха 8, а по Морели — IХ. При тази мощ на трусовете земята се тресе толкова силно, че човек трудно може да запази равновесие. В земната кора възникват и странични размествания и се отварят дълбоки цепнатини; дърветата и дори сградите със стоманени конструкции се сгромолясват.
За Елиът, Рос и Мънро петте минути, последвали началото на изригването, представляваха зловещ кошмар. По думите на Елиът „природата сякаш беше обезумяла. Всички изпопадахме като зрели круши; наложи се да пълзим на крака и ръце, като бебета. Дори и след като се отдалечихме от тунелите на минните шахти, градът изглеждаше като люшкаща се детска играчка. Измина може би около половин минута, преди сградите да почнат да се срутват. И тогава всичко сякаш се сгромоляса в един миг: стените хлътнаха навътре, покривите рухнаха, грамадни каменни блокове се се затъркаляха в джунглата. Дървета се тресяха и превиваха като храсти при силен вятър, и много скоро и те започнаха да падат.“
Грохотът беше невероятен, усилен още повече и от рева на Мукенко. Вулканът вече не ръмжеше; лавата излиташе от кратера в поредица от експлозии. Експлозиите породиха ударни вълни; дори и когато земята под краката им се поуспокои, ураганът нажежен въздух на свой ред ги натъркаля пак. „Все едно се бяхме озовали по средата на някое полесражение“ припомняше си по-късно Елиът.
Ейми беше обезумяла. Ръмжейки от страх, тя се хвърли в прегръдките на Елиът, като почти мигновено изпусна целия си мехур върху дрехите му, докато тичаха обратно към лагера.
Внезапен трус събори Рос на земята. Тя се изправи с мъка и залитна напред; влажният въздух и гъстият прах и пепел от изригването на вулкана се врязаха особено силно в сетивата й. Само след няколко минути небето над тях потъмня като в нощ, и от кипящите облаци се отделиха първите храстовидни разклонения на мълниите. Предната нощ беше валяло; джунглата около тях беше подгизнала цялата, а въздухът беше пренаситен с влага. Накратко казано, всички предпоставки за буря от мълнии. Рос беше разкъсвана между перверзното желание да наблюдава този теоретичен феномен и желанието да бяга през глава.