Крюгер обаче беше достатъчно благоразумен да си държи езика зад зъбите и да не проявява излишно любопитство защо им е на американците Вирунга, защото така или иначе много скоро щеше да получи отговор на премълчания си въпрос. Още щом експедицията подмина езерото езерото Киву и навлезе в тропическата гора, геолозите започнаха да прочесват реките и коритата им. Изследват ли рудоносни находища, това означава, че търсят или злато, или диаманти. Оказа се диаманти.
Но не какви да е. Геолозите търсеха нещо, което наричаха диаманти Тип IIб. Всеки новооткрит образец биваше незабавно подлаган на тест с електричество. Разговорите на тази тема бяха извън кръга на познанията на Крюгер: диелектронни дупки, йони в кристалната решетка, съпротивляемост. Това обаче, което все пак проумя, беше, че ги интересуват най-вече електрическите свойства на диамантите. Находките им определено бяха безполезни като скъпоценни камъни. Крюгер внимателно беше огледал няколко от тях, и всички се оказаха с прекалено много примеси.
В продължение на десет дни експедицията беше вървяла по следите на рудоносните залежи. Това беше стандартна процедура: намериш ли злато или диаманти в коритото на река, тръгваш нагоре по течението към предполагаемия източник на минералите. Експедицията се бе издигнала по-високо върху северните склонове на вулканичната верига Вирунга. Всичко вървеше по реда си докато един ден по обяд носачите категорично отказаха да продължат по-нататък.
Те твърдяха, че тази част от Вирунга се нарича канямагуфа, което означава „находището от кости“. Носачите заявиха, че всеки човек, достатъчно глупав да продължи, ще свърши с натрошени кости, особено череп. Те непрекъснато докосваха скулите си и повтаряха, че ще им счупят черепите.
Носачите бяха банту-говорящи членове на племето аравани от най-близкия голям град, Кисангани. Подобно на повечето обитаващи града местни жители, те споделяха всевъзможни суеверия за конгоанската джунгла. Крюгер повика водача на групата.
— Какви племена има тук? — запита го той, сочейки джунглата пред тях.
— Няма племена — отвърна водачът.
— Няма никакви племена ли? Дори и бамбути? — възкликна той, споменавайки най-близката до тях група пигмеи.
— Тук хора не идват — каза водачът. — Това канямагуфа.
— Тогава кой троши черепите?
— Дава — изрече със зловещ глас водачът, използвайки бантустанския термин за магическите сили. — Тук силен дава. Хора стоят надалеч.
Крюгер въздъхна. Също както и на повечето бели хора, и на него му беше дошло до гуша от слуховете за дава. Дава беше навсякъде, в растения и в скали, в урагани и врагове от всякакъв род. Но вярата в дава беше разпространена в по-голямата част от Африка и особено силно в Конго.
Крюгер беше принуден да пропилее остатъка от деня в досадни пазарлъци. Накрая удвои възнаграждението им и им обеща да ги снабди с огнестрелни оръжия когато се завърнат в Кисангани, и тогава склониха да продължат. За Крюгер целият случай си беше чиста проба идиотски местен заговор. Озовеше ли се експедицията дълбоко в джунглата, ставайки зависима от тях, носачите обикновено имаха навика да използват местните суеверия, за да увеличат надниците си. Бюджетът му беше подготвен и за такъв развой на нещата и след като удовлетвори исканията им, проблемът просто се изпари от съзнанието му.
Дори и когато попаднаха в няколко района буквално наводнени с раздробени кости, предизвикали истински ужас сред носачите му, Крюгер не се разтревожи. След като ги огледа добре, той откри, че костите не бяха човешки, а по-скоро напомняха деликатната структура на маймуните колобус, красивите рунтави черно-бели създания обитаващи короните на дърветата. Костите действително бяха много, но Крюгер нямаше никаква представа защо трябва да са натрошени, но той бе прекарал много години в Африка и бе видял достатъчно необясними неща.
Нито пък беше впечатлен от обраслите каменни парчета, предполагащи съществуването някога на древен град в района. И тези руини не бяха нещо непознато за него. В Зимбабве, в Броукън Хил, в Маниливи имаше останки от градове и храмове, все още незърнати от око на учен от двадесетия век.
Първата нощ разби лагера близо до руините.
Носачите бяха обзети от паника; бъбреха безспир, че силите на злото щели да ги връхлетят през нощта. Страхът им прихвана и американските геолози; за да ги успокои, Крюгер постави двама души на пост същата нощ; това бяха самият той и най-интелигентният и стабилен носач, Мисулу. За Крюгер това беше повече от глупаво и излишно, но беше единствената възможна политика.