Той вдигна поглед към Рос.
— Просто предпазни мерки — каза Рос. — Носим си ги на всяка експедиция. Не означават нищо особено.
Елиът поклати глава.
— Разкажи ми за новия геополитически развой, който са ти съобщили от Хюстън.
— Това не ме тревожи — заяви тя.
— Мен ме тревожи — каза Елиът.
Рос му обясни, че геополитическата сводка била само технически доклад. Заирското правителство било затворило източните граници предното денонощие; никакъв турист или търговски транспорт не може да навлезе в страната от Руанда или Уганда; сега входът беше отворен само от запад, през Киншаса.
Никакво официално обяснение не беше дадено за затварянето на източната граница, макар че източници във Вашингтон предполагаха, че войските на Иди Амин, бягащи през заирската граница от танзанийската инвазия в Уганда, могат да причинят „местни проблеми“. В централна Африка с термина „местни проблеми“ се означаваха канибализъм и други зверства.
— Вярваш ли в тия неща? Канибализма и зверствата? — запита Елиът.
— Не — каза Рос. — Всичко това е лъжа. Това е работа на холандците, германците и японците, най-вероятно твоят приятел Морикава. Евро-японският електронен консорциум знае, че ТСЗР е много близо до откриването на важни залежи от диаманти във Вирунга. Те искат да ни забавят колкото е възможно повече. Явно са устроили театъра някъде, вероятно в Киншаса, и са затворили източните граници. Нищо повече от това.
— Щом няма опасност, за какво са тогава автоматите?
— Просто застраховка — повтори тя. — Няма да използваме автомати, повярвай ми. А сега защо не дремнеш? Скоро ще кацаме в Танжер.
— Танжер?
— Капитан Мънро е там.
6. Мънро
Името на „капитан“ Чарлз Мънро не може да се открие в никой списък на водачите на експедиции наемани от компаниите в този бранш. За това си имаше няколко причини, като най-важната сред беше неговата определено мръсна репутация.
Мънро беше отраснал в дивата пустош на северната гранична провинция на Кения, незаконен син на шотландски фермер и неговата красива икономка индианка. Бащата на Мънро беше извадил лошия късмет да загине от ръката на някой партизанин на Мау Мау през 1956 година6. Скоро след това майката на Мънро се спомина от туберкулоза, и Мънро се запъти към Найроби, където в края на шейсетте работи като бял ловец, водейки групи туристи в джунглата. През този период от живота си той беше удостоен с титлата „капитан“, макар и никога да не бе служил в армията.
Явно обаче развличането на туристите не му е допаднало, защото през 1960 година става ясно, че прехвърля тайно оръжия от Уганда в наскоро обявилото независимост Конго. След като през 1963 година Моа Чомбе беше прогонен в изгнание, дейността на Мънро се превърна в политически опасна и в края на 1963 година беше принуден да изчезне от източна Африка.
Появи се отново през 1964 вече като един от белите наемници на генерал Мобуту в Конго, под водачеството на полковник „Лудия Майк“ Хоаре. Хоаре описва Мънро като „корав, смъртоносен клиент, който познава джунглата и е изключително ефективен, успеем ли само да ги издърпаме от кревата на поредната жена“. След завземането на Станливил при операция „Червен Дракон“, името на Мънро става известно със зверствата, извършени от наемниците в едно селище на име Авакаби. След това Мънро отново се покрива за няколко години.
През 1968 отново изплава, този път в Танжер, където си живее царски и се превръща в нещо като местна знаменитост. Източниците на очевидните му огромни доходи са обвити в мъгла, но според слуховете той снабдявал комунистическите судански въстаници с източногерманско леко стрелково оръжие през 1971, през периода 1974–1975 подпомагал роялистите в Етиопия при въстанието им, а през 1978 година оказал ценна помощ на френските парашутисти извършили десант в заирската провинция Шаба.
Тази разнообразна дейност му беше извоювала много специална репутация в Африка през седемдесетте; макар и да беше обявен за персона нон грата в повече от половин дузина африкански страни, той си пътуваше напълно необезпокояван по целия континент, като използваше различни паспорти. Ситуацията беше повече от двусмислена: всеки служител от контрола по границите го познаваше като петте си пръста, но всеки от тях се боеше страшно както да го пусне в страната, така и да не го пусне.
6
Макар и по време на въстанията на Мау Мау да бяха загинали над петнадесет хиляди души, само тридесет и седем бели намерили смъртта си през седемте години тероризъм. Смъртта на всеки един от белите хора правилно се счита повече като жертва на обстоятелствата, отколкото като резултат на целенасочена чернокожа политика.