— Дошла съм преди часа на срещата — промълви Исидора, като извади златен часовник изпод сарапето си. — Всъщност не зная ще се срещнем ли. Той може да не дойде. Но дано дойде. Цяла треперя. Да не е от дишането на коня? Vàlgame Dios95! Не! Аз треперя. Никога не съм изпитвала такива чувства. Дали е от страх? Може и да е. Странно, че се страхувам от човека, когото обичам — единствения, когото съм обичала. Едва ли бях влюбена в дон Мигел. Въобразявала съм си. За щастие отървах се от това чувство. Щастие бе наистина да открия, че е подлец. Това развали магията и разсея романтичния сън, в който той бе главният герой. Небето ми помогна. Сега го мразя. Чувам, че станал… Santissima!… Дали е вярно, че е станал… Salteador96. При все това не се страхувам да го срещна, дори на това усамотено място.
Страхувам се от добрия, благороден човек, когото обичам, а не трепвам дори пред мисълта за човека, когото мразя и който е жесток и безмилостен. Странно, нищо не разбирам. Нищо чудно всъщност. Аз треперя не защото ме заплашва опасност — а от страх, че той може да не ме обича. За това се вълнувам. Затова не съм прекарала ни една спокойна нощ от деня, когато ме спаси от пияните индианци.
Никога не съм му казвала това. Не знам как ще посрещне моята изповед, но трябва да му се изповядам. Не мога вече да понасям тази несигурност. Предпочитам отчаянието, дори смъртта, ако надеждите ми се окажат напразни. О! Шум от копита. По пътя идва кон. Дали е той? Да. Между дърветата се виждат ярките цветове на нашия национален костюм. Той обича да се облича по мексикански. Защо не, толкова добре му стои! Santa Virgen! Както съм скрита под capane, а главата ми със сомбреро, ще ме вземе за мъж. Махай се, грозно предрешаване, нека изглеждам такава, каквато съм — жена.
Исидора смъкна с един замах сарапето и шапката — такава промяна едва ли би се извършила по-бързо и на сцена. В миг се откри снага, на която би могла да завиди Хебе97, и глава, достойна за длетото на Канова98.
Прекрасна гледка сред самотната полянка. Бодливите растения, които я ограждаха, като че протягаха покровителствено ръце, за да я закрилят.
Великолепен кон, изправен на задните си крака, с глава, вирната към небето, и с опашка, която мете земята. На гърба му — ездачка с величествен израз и държане.
Стойката й е безупречна. Тя се е приповдигнала на стремената и красотата на женствените й форми личи сега още по-добре.
Въпреки думите на доня Исидора по лицето й не е изписан страх; или най-малко тя не го издава. Устните й не треперят, бузите й не са бледи. Напротив, изразът й е съвсем различен — той говори за любов, скрита зад горда самоувереност, напомня орлица, очакваща своя орел.
Ще помислите може би, че картината е пресилена, или че й липсва женственост. А тя е взета от живота, истинска е, неведнъж съм я възкресявал в съзнанието си.
Видът и се промени внезапно, когато разпозна приближаващия в галоп конник. Блясъкът на обшитите със злато дрехи я бе заблудил. Не беше Морис Джерълд, а Мигел Диас.
Лицето й се помрачи. Тя се отпусна на седлото с привидно безразличие. Бисерните й зъби блеснаха за миг; тя извика от разочарование. Ни следа от уплаха — само недоволство, примесено с презрение. Пръв заговорва Койота.
— Ало, сеньорита! Кой би очаквал да ви срещне на това усамотено място? Защо прахосвате красотата си сред тези трънливи храсти?
— Какво ви засяга това, дон Мигел Диас?
— Неуместен въпрос, сеньорита. Знаете, че ме засяга, знаете и защо. Знаете, че ви обичам до полуда. Глупав бях, че ви признах това и ви станах роб. То само охлади чувствата ви.
— Грешите, сеньор. Никога не съм казвала, че ви обичам. Ако съм се възхищавала от вашето ездаческо изкуство и съм заявявала това, то не ви дава основание да правите такива изводи. Не съм мислила нищо повече. Възхищавах се от изкуството ви, не от вас. Това беше преди три години. Тогава бях на възраст, когато можех да се възхищавам от такива неща, да бъда заслепена от външен блясък, а не от морални качества. Сега съм жена и е напълно естествено да се променя.
— Carrai! Защо ми дадохте лъжливи надежди? Помня деня, когато повалих най-свирепия бик и укротих най-дивия кон от стадото на баща ви. Никой не се осмеляваше да се докосне до този кон. Тогава вие ми се усмихвахте и в погледа ви се четеше любов. Не можете да го отречете, доня Исидора! Бях достатъчно опитен, за да мога по израза на лицето ви лесно да прочета вашите мисли. Сега са се променили. Защо? Защото бях покорен от вашето обаяние или защото имах неблагоразумието да ви го призная? И вие, като всяка жена, удържала победа, загубихте всякакъв интерес към победения. Така е сеньорита, така е.